Наровите семена

НАРОВИТЕ СЕМЕНА

Автор: Диана Петрова

На Орлин Баев, затова че ми подари
едно от наровите семена

С тази снимка правя аналогия с архетипната символика от книгата и филма "Хрониките на Нарния" (Орлин)

В ГЛАВНИТЕ РОЛИ:

Найден – Орлин Баев
Симеон – Заекването
Магьосникът – Съдбата
....................
Добавка от Орлин:

Царят - цялостната личност (Селф, Азът)
Магьосникът - съдбата, но и архетипът на взиращия се в собствената съдба маг и алхимик, който сам определя развитието на съдбата си!
Принцесата - Анима
Наровите семена - плодовете на Любовта
Войниците - емоциите и нагоните


Когато листата на дърветата поруменеят и есенният вятър запее тъжна песен, старият горски магьосник започва да приема гости. Те, за съжаление, не са много любезни – отбиват се само за да поискат нещо. Но старецът няма нищо против. Гледа винаги да изненадва гостите си – прави го от скука и защото си е малко вдетинен.
Така една слънчева есен при него се отбил момък на име Найден. Той искал да спечели ръката на самата прекрасна принцеса и затова трябвало да победи царската войска само за два дни. Казал на магьосника, че бил най-бързият боец, но въпреки това едва ли щял да се справи с толкова много войници.
Магьосникът се съгласил да помогне на Найден. Старецът му дал купа с нарови семена и го предупредил да запази едно и за себе си. Щом ги посеел, от тях мигом щели да израстат големи нарови дървета. Найден не знаел с какво могат да му помогнат тези дървета и си тръгнал озадачен.

Запътил се към царството, а пред него се виела опашка от жени, облечени в черно.
- Защо сте тук? – попитал една от тях.
- Идваме да оплачем мъртвите си синове – рекла тя. - Предводителят на войската, Симеон, убива всички, които поискат ръката на царската дъщеря.
Найден подминал опашката и помолил пазачите да го пуснат при царя. Той го приел и когато момъкът влязъл, изгледал дрипавите му дрехи отдолу до горе.
- Къде ти е оръжието? – попитал царят.
- Нямам, Ваше височество.
Царят дал знак на пазачите да придружат момъка до войската му и им наредил да подготвят място за още един мъртвец, защото бил сигурен, че и Найден ще бъде убит.
*

Царската войска се разстилала като дъжд по цялото поле, всички въоръжени с оръжия от страшни по-страшни. Щом видели Найден да се задава, войниците настръхнали и насочили копията си към него. Той се втурнал срещу тях, промушил се през първите редици, прескочил вторите и се хвърлил право върху коня на Симеон. Грабнал ножа от ръката му и го допрял до врата му. Войниците не посмели да помръднат, защото сега техният водач можел да умре.
- Какво искаш? – попитал го през зъби Симеон.
- Дай ми войската си за една нощ и аз ще се предам – пошушнал му Найден.
- Хм – закашлял се предводителят.
- Ако го сториш, ще станеш герой за цял живот. Ако откажеш, и двамата ще умрем безславно – добавил момъкът.
Предводителят помислил каква чест го очаква. После погледнал към ножа, опрян в гърлото му, и дал съгласието си. Заповядал на войската си да се подчинява на Найден само за една нощ, а на следващата сутрин да го убие. После се отправил към дома си да си почине.

Когато останал сам с войската, Найден им заповядал да прекопаят бойното поле. Войниците се трудели до късно през нощта, защото земята била утъпкана и суха. Призори момъкът им раздал наровите семена. Всеки засадил своето и скоро се извили дълги смолисти дървета. Корените им запълзяли по рохкавата пръст и потънали в земята. Клоните им се раззеленили и накичили с пъпки. Положило всяко дърво дебелата си сянка.
Есенното слънце не бързало да се покаже, сякаш пазело Найден от присъдата, която сам си наложил. Но ето че лъчите му се провряли през облаците и се състезавали кой по-първо ще стигне до земята. Грейнала утринната зора, заблестели тъмнозелените листа на дърветата. Надигнали се корените като дълги поли на момичета. Гъста мъгла се спуснала от небето и покрила наровата гора. После се вдигнала също толкова бързо, а на полето се показали чудно красиви девойки със стебла, вместо глезени. Те разказали, че ако се грижат за тях всеки ден, ако ги поливат и прекопават, щели да народят куп деца...

В този момент се задал Симеон. Той бил облякъл униформата си с всички ордени за храброст по нея.
Огледал се и щом видял красивите девойки и разнежените си войници, извикал:
- Какво става тук?! Веднага ми доведете Найден.
Настъпила тишина, такава тишина, каквато се стели само в нарови гори върху пусто поле.
Двама войници се приближили до предводителя си, хванали го и го завели при Найден.
- Сега ти си нашият водач – рекъл по-едрият на Найден. – Кажи ни какво да сторим със Симеон.
- Смърт! Смърт! – разнесли се викове сред множеството.
- Не! – прекъснал ги Найден. – Дайте му лопата.
После наредил на Симеон да изкопае дупка, извадил от джоба си последното нарово семе и му го подал.
- Засади го!
Предводителят мълчаливо изпълнил заповедта. Спуснала се отново мъглата, а после се вдигнала. Всички ахнали, щом съзрели хубостта на най-красивата от всички девойки в полето. Тя протегнала нежната си ръка като цъфнал клон и погалила лицето на Симеон. Той паднал в корените й и заровил ръце в пръстта. От очите му покапали едри сълзи.
- Защо плачеш? – попитала го красавицата.
- Защото трябва да те изкореня.
- Но ти ме създаде. Ако се погрижиш за мен, ще ти родя прекрасни деца.
- Аз воювам и убивам, не създавам.
- Но ти ще бъдеш славен водач! Не бива да постъпваш така.
- Ох, какъв водач съм аз... – въздъхнал Симеон и огледал войниците си, които току поливали, току почиствали дърветата си. – С войска градинари.
- Най-добрият – рекла девойката и го прегърнала с цъфналите си ръце клони.
През това време Найден понечил да тръгва към царския дворец. Но Симеон го спрял:
- А ти няма ли да посадиш дърво, Найдене?
- Не – отвърнал тъжно момъкът. – Семената свършиха.
- Какво да сторим за теб тогава?
- Вие сторихте достатъчно. Сега мога да се омъжа за принцесата.
Тогава войниците, и дърветата, и Симеон – всички до един му се поклонили. Найден им благодарил, сбогувал се с тях и се запътил към двореца.
Така той се омъжил за прекрасната принцеса. Вдигнали пищна сватба в наровата гора. Били поканени всички войници и техните нови семейства. Празникът отминал и Найден заживял щастлив и доволен с невестата си.

Но всяка сутрин стоял умислен пред прозореца на дворцовата спалня и гледал към полето, по което сега щъкали децата на войниците и жените със стебла. Прекрасната принцеса често го питала какво му е, но той никога не й разказвал. Минали години, Найден наблюдавал гората от нарови дървета, големите им червени плодове, после как се разпукват и от тях се раждат деца. Виждал и щастието по лицата на войниците. Едва сега разбрал какво си е сторил, като е дал последното си нарово зърно – той не можел да засажда повече дървета.

Дните минавали, а Найден тихо гаснел в нерадостните си царски покои. Една сутрин царедворецът влязъл при него и известил, че пред портите го чака цялата войска. Найден се зачудил какво ли искат хората му, след като не ги е повикал. Излязъл и видял Симеон да стои най-отпред с ръце зад гърба си. Найден се приближил до него и Симеон показал дланите си, свити в юмруци. Отворил ги и подал на приятеля си няколко нарови семена.
- Не знаем дали са вълшебни, но ги събрахме от нашата градина. Приеми този дар от нас – рекъл Симеон.
Щастлива усмивка се изписала върху лицето на Найден, който взел семената и на свой ред се поклонил на войската. На следващата утрин тръгнал на далечен път, за да сади своите вълшебни дървета. Говори се, че те поникват и по най-сухите земи в царството, а Найден се грижи за тях като за свои деца, търпеливо чака да дадат плодове и да събере нови семена.

От време на време и горският магьосник подучува тези слухове. Той всеки път се подсмихва, защото си казва, че Найден бил първият човек, който не послушал съвета му и въпреки това не сгрешил. Понякога старецът се улавя, че мечтае той пак да го помоли за помощ. Потрива ръце и се оставя да крои планове за новите чудеса, които ще му подари. Разбира се, тези мисли го спохождат, не за друго, а понеже скучае и открай време си е малко вдетинен.