Заедно в различието

Написах статия за вестник Марица (или тук в блога ми), в която твърдя, че ядреният проблем на българина е липсата на вътрешна задружност, проявявана като социално добросъседство. В коментари към статията в социална мрежа, споменаваме ключови факти за заедността и индивидуалността, за единството и различието. Психодуховни, а оттам и психосоциални факти, които спазвани, поддържат обществото здраво и проспериращо, а нарушавани, неизбежно, по-рано или по-скоро, водят до нравствена и социална деградация и разпад.

..............................................

Кратка социално мрежова дискусия

Д: Не приемаш преимуществата на модерността и възможностите, които дава за индивидуална свобода, за лично пространство, което " заедността" и "комшулука" задушават, да не кажа газят 😀 И в други твои постове съм го забелязала 😉. Те са остатък от еснафския бит и душевност. Всъщност исках да каза, че българското общество е ригидно като обществен организъм. Няма сила, която да ме убеди в противното.

Орлин: Не знам как задружността и сърцатото сътрудничество пречат на индивидуалната свобода. Ако погледнеш диалектично, ще видиш, че поставяш фалшива дилема. Заедността е като черният дроб да си върши работата, далакът своята, заедно в общия организъм, докато са силно индивидуализирани и различни. Липсва противоречие. Индивидуализъм без заедност, е рак...

Говоря през метафора, разбираш. Някои качества не са времеви - не са минало или бъдеще - вечни са. Такова качество е вътрешното единение на задружността при все приемане на външните различия. Защото тази вътрешна заедност идва от любовта, а от нея пък човещината. 

С готовност ще се поуча, ако видя резон в думите ти. Но засега не го намирам. С обич!

Д: Едното не бива да пречи на другото, разбира се. Но в реален български вариант въпросните заедност и комшулук са подчиняващи на груповите норми, нетолерантни към особености и различия.

Орлин: Ок, стигаме до общност в разбирането си, отвъд крайностите.

Да, заедност, която пренебрегва външните различия, е обезличаваша и няма общо с любовта, от която задружността всъщност произлиза. А природно закономерното положение, е: заедност в различието. Вътрешно единство, проявявано като социални човещина и взаимопомощ, при външни индивидуални и също толкова закономерни различия.

Но, продължавам да стоя на твърда позиция, че без тази вътрешна заедност, всичко се срива.

Д: Така да!

...............................

Заедност в различието

Психодинамиката в социодинамиката

Искайки всички да бъдем еднакви на външен план, кастрираме индивидуалните особености и утилизираме профанно естествените интелектуални и поведенчески различия. Така премахнем ли социалната индивидуалност, преобръщаме нещата „с хастара навън“. Така преобръщайки нещата, едновременно в името на една тоталитарна уравниловка, се потиска автентичното външно различие и индивидуалност, както и се губи духовното вътрешно единство. Колкото и да се тръби за браство и равенство, самата му вътрешна основа е кастрирана, докато на външно социален план се практикува страхово потискане на индивидуалната инициатива. А това е „бомба със закъснител“ – трупа се огромно социално и вътрепсихично, невротично напрежение. Това е крайният комунизъм.

Забравяйки за вътрешното дълбоко единство, от което произлиза всяка автентична проява на хуманност, се фиксираме твърде във външната индивидуалност. Когато обаче е лишена от вътрешния духовен ориентир на любящото единство, нормалната социална индивидуализация се превръща в краен, егоцентрично-психопатен индивидуализъм, отцепен от ближния в заграбващия стремеж към още и още ресурс, с несъзнаваната цел сурогатно запълване на липсата именно на любящата цялостност. А това е невъзможен казус пердута – никаква власт, пари и озъбено бездушие не могат да напълнят безлюбието. Напротив, увековечават го. Това е крайният капитализъм, в който понастоящем функционираме.

Социодинамиката в психодинамиката

Нито едното от горните положения не е здраво – и двете са обречени на социална деградация и крах. Някои държави успяват да взаимстват най-доброто и от двете системи, в един социален капитализъм, в който държавата е силна, подкрепяща и устойчива (като Канада например...). 

Кои са тези най-добри социални принципи и процеси (някои, само щрихирам)? При капитализма, това са личната инициатива, предприемачеството, свободата на словото, поощряването на здравия индивидуализъм. При комунизма, това са постоянно проповядваните принципи за братство, общност, взаимна подкрепа, много силната държава, безплатното здравеопазване и образование, сигурната работна ангажираност... Както казах, някои държави ги съчетават в един социален капитализъм.



Липсващата квинтесенция - здравата духовност

Дори при такова съчетаване, носещо външна сигурност, се оказва, че в душите на хората още повече зейва екзистенциален вакуум и липса на смисъл, даже повече от този в „банановите републики“. Оказва се, че дори при много силна и подкрепяща държава, „стояща зад“ гражданите, при активно присъстващи нрави на взаимопомощ, успоредно със силна икономика и поощрявано предприемачество – въпреки това нещо липсва. Нещо, което прави процентът на депресирани и самоубийци в такива държави оромен спрямо този в „назадналите и диви“ такива.

В съвремието ни социализмът практически е минало, като някои по-интелигентни управници и държави извличат от него единствено полезното. Ето го съвременния свят – пари, власт, трупане, вещи, потребителство, още имане и сравняване със съседа, диво ползване на природните ресурси до съсипията им (човечеството е унищожило 80% от биологичните видове по време на развитието си, като 60% от 70-тте години на 20-ти век насам). 

Какво е положението в по-„дивите“ държави, знаем – самите ние, българите, живеем в такава. Но, дори в тези външно социално уредените, стабилните икономически, нещо силно куца, нещо отсъства. Ето, расти, развивай се, учи, просперирай – държавата е зад теб. Или избери да си обикновен работник – има предостатъчно от всичко видимо. Дори ако решиш да си безработен – държавата отново е с теб... В наши дни ако искаш бъди мъж, жена или някой от N на брой джендърни прояви – индивидуалното различие се толерира. Но, нещо невидимо липсва.

Каква е тази невидима квинтесенция? В съвременния свят липсва Бог! Да, Бог. Не антропоморфната проекция на несигурност в небесния дядо, татко или мама, нито институционализирано църковната манипулативна власт, не. Липсва Бог като естествените закономерности на живата, мъдра природа. Бог като принципите на любовта, мъдростта, истината, правдата, добродетелта, свободата, човещината, благодарността, смисъла, творческия безпредел. Бог като благодатта, която помазвайки живота на човека с мирото на вдъхновението, прави и от най-малкия и „обикновен“ миг и делничност чудо и поставя нещата на мястото им. Този Бог, тъждествен с Дао, с Дхарма, с принципите на разумния, целокупен живот, обхващащ една по-мащабна, цялостна реалност.

Липсва му на съвремения човек духовността. Споменавайки понятието, държа да го разгранича от религиозните изсмукани от пръстите догми, канони и мрачни сгради. Живата, здрава духовност липсва в съвремието ни (в опозиция на псевдодуховността – клик за прочитане).

Колкото и да извличаме и търсим най-добрите комбинации в хоризонтала на материализма (както по-горе разисквах), липсва ли вертикалът на духа, се губи самият диалектичен смисъл на краткото пребиваване в земния скафандър, в това тяло, на тази планета и социум.

Защо Бог (Дхарма, Дао) и здрава духовност? Защото само от Богопознанието произтича вътрешното мъдрознание за задружното взаимно единство не само с другите хора, но и с животните, растенията, с всички чувстващи същества, планетата, космоса и йерархията на съзнателността, надхвърляща малките предели на квадратните разбирания на съвременното човечество. Взаимно единство.

Вътрешно единство, при нормално външно различие. Човещина като ядро на всяка мисъл, чувство и постъпка, а в социален план, силна индивидуалност. Само така клетката работи за организма.


Оптималният социален строй

Относно социалния строй/ режим. Оказва се, че оптимумът е в един духовно социален капитализъм. Тоест, силна и закриляща държава, при живот в условията на една качествена нравственост, идваща от любящия смисъл, протичащ от здравата духовност, караща примата да бъде Човек. Тогава и индивидуализираното предприемачество естествено се съобразява с тази автентична нравственост и се управлява така, че да прави света по-красиво и хуманно пространство не за оцеляване, а за творческо живеене, стъпило на канарата на Богочовешката природа.

Не, не е утопия – естествен живот е. Естество, качествено различно от дистопията, в която съществуваме, првърната в психопатна норма. Не е – отклонение е. Има друг живот – красив, силен, истински. Знам го с безкрая си.

....

С обич, Орлин Баев