..................................................................
👉 „Когато обкръжението е в действителност добронамерено и отзивчиво към бебето, а собственият му характер го улеснява да приеме това, коетъо му се дава и да се развива, се създават условия за изграждане на солидна основа за бъдещето му психично здраве. Детето започва да установява на сигурно място вътре в себе си един „добър обект“ и по този начин се чувства обичано и сигурно.“
Едит Харгрейвс, 2007
💡Т.н. сигурна
привързаност. Или по-скоро, свързаност. Както се обяснява в текста, когато
човекът я преживява, дълбоко в себе си чувства, че светът е приветлив, разумен,
че е синхроничен, закрилящ, сигурен. Обектното отношение с другостта е
изпълнено с доверие и откритост.
Както ще видим в
цитираните текстове по-долу в тази статия, само част от причините за залагане
на несигурната привързаност са във възпитанието. В случаите на личностови
разстройства и силно маладаптивни характерови акцентуации, значима част от
етиологията на дълбоката несигурност е свързана с родовата/ генетична памет на
индивида, а оттам с актуални мозъчни разлики в процесирането на информацията.
Когато родовата памет е
здрава и възпитанието достатъчно топло и обгрижващо, в детето се залага
въпросната емоционална сигурност и доверие, резултат от усещането за
принадлежност към стабилна, здрава, любяща семейна, родова и житейска система.
Когато говоря за „детето“, визирам и възрастния индивид, в когото въпросното вътрешно „дете“ (като метафора) присъства сублиминално, като базисни характерови вярвания и емоционално възприятие на себе си, света и другите.
.......................................
👉 „Майчината гърда е
възприемана като отделен обект и тази ранна връзка е изпълнена с интензивни
чувства на примитивни любов и омраза. Детето извлича смисъл от тези зачатъчни
впечатления, като разцепва и организира преживяванията си във фантазии за
„добро“ и „лошо“. Добрите преживявания са свързани с „добрата майка“, усещат се
като принадлежащи на аза и с готовност са поглъщани и приемани. Трябва да се
отбележи, че преживяванията могат да възникват в резултат както на външни, така
и на вътрешни по отношение на тялото причини. Лошите преживявания,свързани с
„лошата майка“, се възприемат като „външни, плашещи и мразени“ и биват
прогонвани чрез плач и повръщане. Така майката в ранното детство се разцепва в
несъзнаваното на идеализирана и преследваща майка. Това е известно като
отношение с частични обекти. Всъщност тези представи на кърмачето са карикатура
на истинската майка, която е все още непозната.
Това дихотомно разделение между идеализираното
и преследващото е от съществено значение, за да се осигурят ранните условия,
при които крехкият и неинтегриран аз започва да се интегрира и предпазва от
параноидната тревожност. Интернализацията на „добрата, непокътната гърда“ е
основата, която прави възможно развитието на аза. Тези ранни „параноидно-шизоидни“
състояния на ума са по дефиниция изцяло нарцистични. Представата за другостта е
изградена чрез проекции на добри и лоши преживявания, които възприемат крайно
идеализирана или крайно преследваща форма.
При нормално развитие,
това довежда до достатъчна интеграция на аза, която позволява разединената
„лоша“ майка, която е мразена и „добрата“ майка, която е обичана, от определен
момент нататък да бъдат обединени и възприети като един и същи обект. Това е
началото на взаимоотношението с цялостни обекти и вход към функционирането в
депресивната позиция. Осъзнаването на майката като цялостна фигура води до
осъзнаване факта на нейната отделност. Обичаната и мразената майка са един и
същи човек, а това води до загриженост, тъга и чувство за вина или до депресивна
тревожност заради щетите, нанесени на добрата майка...”
Сирил
Кув, 2013
💡Както се коментира в
цитирания текст, за едно бебе в първата му годинка от раждането, е нормално да
възприема реалността разцепено. Така интернализира един добър обект, който за
цял живот му служи като стабилна емоционална база, през която възприема себе си
като стойностен индивид, светът като смислено място, а хората като притежаващи сърцати
качества. В този период детето се научава и, че съществуват и лоши обекти,
които то отрича дълбоко зад разцепеността си и възприема като външни нему. Такова
разцепено, черно-бяло възприятие, е нормална част от детския процес и при добро
развитие, се надхвърля в т.н. депресивна позиция, в която частичните обекти се
възприемат като цялост.
При патологичната
психична организация, която е обект на тази статия, въпросното преминаване не
се случва, а човекът и в зряла възраст функционира през най-атавистичните
защитни механизми: разцепване, отричане, идеализация, обезценяване, проективна
идентификация. Патологичната психична организация е психоаналитичен, процесно-психодинамичен
израз за психотичната продукция и характеропатната (личноство разстроена) динамика.
..............................................................
👉 „...Клайнианското
разбиране за патологичен нарцисизъм се основава на концепциите на двама основни
теоретици: Хърбърт Розенфелд (1964, 1971) и Джон Стайнър (1993). Според тях
нарцистчните и патологичните организации разчитат на плътно
изградени защити, които са силно устойчиви, ригидни и упорити. Тяхната цел
е да се избегне контакт с вътрешната и външната реалност, както и с аналитика.
Счита се, че са формирани в резултат на ексесивни разрушителни пориви в
началото на параноидно-шизоидната позиция и най-вече от омраза към
действителността, породена от отделността на обекта. Тези разрушители пориви се
отключват от вътрешни фактори като завист и алчност и от външни фактори като
преживяна травма, провал в удържането или липсата на „достатъчно добро
майчинство“. Завистта например причинява на детския ум непреодолими трудности,
защото води до разрушителни атаки към „добрия“ обект като майчината гърда,
която се преживява като задържаща доброто и жестоко лишаваща детето. С други
думи, атакуван е самият източник на живота...
...Това води до прекомерна
и насилствена проективна идентификация, до патологични форми на разцепване и
примитивни психотични тревожности, водещи до объркване, фрагментация и дезинтеграция…”
Сирил Кув
💡Сирил Кув насочва към
няколко важни факта, касаещи патологичната психична организация.
Първо, възможно е да участват елементи от възпитанието,
но това не е задължително. Характеропатната психична организация може да е
проява на генетична/ родова памет, при която човекът носи патологията като
дълбоко геномна заложеност. Съвременните невросканиращи методи показват, че при
характеропатиите освен това имаме и мозъчни разлики в сравнение с
функционирането в норма.
Второ, „патологичните организации разчитат на плътно
изградени защити, които са силно устойчиви, ригидни и упорити...“. Нарцисистът,
граничният, характерово параноидният човек наистина не успяват да осъзнаят отреченото
разцепване в самите себе си от лошия обект, който упорито и ригидно проектират
във всеки, невключил се в центростремителността на нарцисизма им. Проекция, в
чиято истинност силно вярват, идентифицират в обекта ѝ и държат той самият да
се идентифицира с нея. Проективните идентификации на характеропатите могат да
бъдат идеализиращи или параноидно обезценяващи, но във всички случаи са
изключително мощни, наситени интензивно с психична енергия и нелесни за
удържане. Когато са идеализиращи, могат да бъдат помитащо очарователни. Когато
са обезценяващи, са зловещо, параноидно раздиращи и нападателни.
Трето, Сирил Кув посочва, че параноидно-нарцистичните,
интензивни завист, ревност и алчност при патологичната организация са
вътреприсъщи, вродено заложени са – дължат се не толкова или поне не само на
възпитанието (липсата на достатъчно добро майчинство и родителство), каквото и да е то, а са
вродени, носени са с родовата памет.
Четвърто, при патологичната психична организация,
характерна за личностовите р-ва и по-маладаптивно „тежките“ характерови
акцентуации, завистта и параноидната омраза проективно се идентифицират не само
в другите, възприемани като лоши обекти,
но и в добрите, в обичащите, искрено добронамерените и подкрепящите,
преживявани от характеропата като задържащи доброто за себе си и лишаващи го от
него. Парадоксът е, че колкото повече човек с патологична характерова
организация е обичан, а отношението към него е сърцато, с доверие и топлота,
по-голяма заплаха чувства той, сякаш обичащият го му отнема любовта и я задържа
за себе си. Това се дължи на факта, че нарцисизмът по правило е подлежан от
параноя, която през разцепването проективно се идентифицира в обекта (в човека),
даващ добронамерена грижа и любов. Имам богат опит с работата с хора с
патологична организация. Описваният факт налага терапевтичното отношение тук да
бъде различно от обичайното емпатийно, но обрано, удържащо, през много стабилна
собствена сигурност и граници. Току що казаното важи и извън терапевтичния
сетинг, в социалната партньорска, професионална, служебна комуникация с такива.
Пето, „...Това води до прекомерна и насилствена
проективна идентификация, до патологични форми на разцепване и примитивни
психотични тревожности, водещи до объркване, фрагментация и дезинтеграция…”. Насилствената проективна идентификация е
наситена с параноидна агресия атака към ти обекта. Атака, която от
емоционално-вербална, понякога с лекота преминава в актуално поведенческа.
Както описвам по-горе, не е необходимо обектът на атака да е нараняващ. Често е
дори топъл и обгрижващ. След такава атака с мощната убеденост в злонамереността
на обекта и девалвирането му, в характеропата липсва каква да е вина.
Изключение прави граничната (borderline) динамика, при която психопатната агресия флуктуира
между садистично насочена навън и виновно автоагресивна, като „Обичаният и
мразеният обект са един и същи човек, а това води до загриженост, тъга и
чувство за вина или до депресивна тревожност заради щетите, нанесени на добрия обект...“
Тоест, при бордърлайн присъства неустойчива флуктуация между
параноидно-шизоидната и встъплението в депресивната позиции.
......................................................................
Сирил Кув
💡Добрите качества на
ти-обекта са ограбвани и присвоявани в нарцистична инфлация, а собствените
нежелани и през разцепване отричани, не просто са пренасяни (както при
обичайната проекция и проективна идентификация), а тотално несъзнавано
евакуирани в другия. При това процесът е автоматичен и несъзнаван, на фона на
всякакво IQ, дори високо.
Какво означава това?
Означава, че ако такъв е твой началник, всичките ти успехи, добри идеи и
постижения, ще бъдат автоматично считани за притежание на боса и дори социално
приемани за такива. При това по свой си начин, такъв е напълно убеден в това. В
същото време всичките му, несъзнавани от самия него страхове, кошмари, минуси и
параноидни вярвания, ще бъдат автоматично евакуирани върху ти, като си поставян
емоцонално-отношенчески и социално в обезценена позиция.
Ако имаш такъв партньор,
горко ти. Ценни уроци по себепознание, себеобикване и поставяне здрави граници
се учат с такъв, но по изключително болезнен начин. В един момент си прекрасна,
най-красивата (макар и винаги като аксесоар, като част от собствената му
ценност, не и виждана като личност), но в следващия, когато нещо от реалността
задейства несъзнаваната му характерова параноидност (въобще не е нужно да си
ти), си прокажено нищожество, идиот, дефектен урод и тотална грешка на
природата. Каквото и да постигнеш, маргинално, случайно и посредствено е, освен
ако не е приемано като част от собствения му успех. Не е нужно да имаш кой знае
какви минуси, но за сметка на това постоянно такива са виждани и натрапвани
върху ти, а реалните ти, неизбежни особености, каквито всеки има, са раздувани
от мънички характерови драскотини, до огромни пробойни, активно разширявани
отново и отново.
Възможно е такъв да ти е
родител и целият свят да те е признал като стойностен и успешен човек. Нещо за
което си се борил от дете, с несъзнаваната мотивация именно от родителя си да
получиш приемане, признание, валидация на стойност и похвала. Уви, всеки твой
успех, е виждан като незначителен, а всъщност дължащ се на него (на родителя),
на качествата и възпитанието, което ти е дал. Нещо, което е постоянно
натяквано, докато си лишаван от стойност и принизяван.
А може и да ти е дете,
или обучаван от теб, при което динамиката е подобна. Всичко добро, което си и
правиш, е тотално неглижирано и ограбвано в отхвърляне авторитета и
минимизиране стойността при тоталната ти девалюация.
В популярната психология
описваното тук се представя като механизми на манипулация/ газлайтинг. Всъщност
човекът с характеропатна организация не е нужно дори да е чувал за манипулация,
докато я прилага като по учебник. Защото описанията на въпросното ограбване,
себевъздигане и евакуиране на обезценяване, са правени въз основа наблюдения над
характеропати, при които такава патологично-болезнена за другите динамика, се
случва автоматично-несъзнавано и с лекота (за тях).
Общуването с такива тежки
за нас хора, е безценен урок, когато съумеем през себепозннаието си да удържим,
преобразуваме и самообладано да поставим границите си. Да познаем и удържим
собствените си активирани в такава патологична комуникация вярвания, отелесено
да ги приемем с любов, което ги
преобразува до сигурност, здравина и смисъл. От такава позиция на ползване
процеса за себеизрастване, социалната ни реакция към характеропата, е възможно
да е адекватна само при наличие на такова дълбоко вътрешно себепознание,
себепреработка и самообладание. Тогава – себезаявяването е спокойно, обрано, на
място. Вече не поемаме атаките – ползваме ги за себепреобразуване и дълбока
себестойност. Нямаме вина, през която психопатът така успешно манипулира. На
мястото ѝ имаме себеобичане, през което дори и него можем да обичаме вътрешно.
Не е нужно да го показваме дори. Социално-поведенчески тогава сме готови за
каквито е нужно здрави действия, граници, дистанция. Спрели сме да го/я
спасяваме, не опитваме да го/я променяме (промяната е възможна само при лична
мотивация. Иначе „спасяването“ се превръща в част от съзависимо/ захранващо
патологията поведение). Просто работим по себе си, ползваме ситуацията като
ценен социален инструмент по дълбока собствена зрелост. Когато изградим
зрелостта си, поставянето на стабилни граници с такива, им дава шанса
постепенно да интернализират здравината – доколкото е искана, а капацитетът и
съдбата го разреши. Докато в терапевтичната ситуация това е далеч по-възможно,
в житейските неизвестните в уравнението са повече, а практическият опит и
научните изследвания говорят за изключителната устойчивост на патологичните
патерни, често доживот.
.............................................................................
👉 “Смята се, че произходът на патологичната психична организация се крие в
ранната проява на неуправляеми деструктивни тенденции, свързани със завистта и
провала в средата, които подкопават структуриращата дейност на нормалното
шизоидно функциониране и стават причина за интензивна параноидна тревожност. Патологичните
организации силно се съпротивляват на промяна и поставят значителни технически
предизвикателства в психотерапията... Много автори разглеждат нарцистичните
взаимоотношения като източник на хронична съпротива в психотерапията...“
Сирил Кув
💡Неуправляема деструктивна
завист и ревност, идващи от болезнената фиксация в параноидно-шизоидната
позиция. Болезнена и патологична, тъй като пребиваването в нея има задачата да
бъде интернализиран един добър и сигурен обект, който по-късно в депресивната
позиция, да бъде интегриран в едно цяло с преждеотречения „лош“. При патологичната организация първо, добрият обект
не бива качествено интернализиран поради комбинацията от възпитателни и
генетични фактори. Второ, поради провала в интернализирането на добрия обект,
връзката с него се осъществява през параноидно агресивна завист, с желанието да
бъде наказан и унищожен. Трето, описваният провал не позволява преминаването в
оцялостяващата (депресивна) позиция.
..............................................................................
👉 „Клайн (1957), Розенфелд
(1950, 1952) и особено Бион (1957) описват как прекомерната завист, дължаща се
на вътрешни, но и на външни фактори, води до патологични формирования в инфантилната
параноидно-шизоидна позиция с тежки последствия за по-късното развитие на
индивида. И така, завистливите атаки срещу добротата на гърдата майка като
отделна цялост водят до провал в дихотомното разцепване (Rosenfeld, 1950, 1952, Klein 1957) и до объркването между „добри“ и „лоши“ обекти, „добри“ и „лоши“ части на
аза. Завистта е свързана с прекомерно всемогъщи и разрушителни форми на
проективна идентификация, използвани или за отслабване, или за увреждане на
обекта (Klein 1957). Бион формулира начина, по който психотичната част
на личността, мотивирана от прекомерна завист и от неуспеха на овладяването ѝ,
развива омраза както към вътрешната, така и към външната реалност и към всичко,
което я кара да го осъзнае (Bion 1957). Това води до омраза към емоционалния живот и прави
напредъка през параноидно-шизоидната и депресивната позиция крайно труден.
Клайн (1957) очертава в детайли различните защити, използвани за избягване на
нетърпимото изпитване на завист. Тези защити лежат в основата на непрекъснато
повтарящите се негативни терапевтични реакции, които обикновено следват моментите
на интеграция и напредък в психотерапията.“
Сирил Кув
💡Човек може да си помисли, че говорим просто за завист, такава каквато се наблюдава масово. Или за завистта на невротика. Не. Когато става дума за патологичната характерова организация, имаме предвид дълбоко наситена с мощна разрушителност параноидна завист. Параноидна, кошмарно деструктивна агресия, насочена към добрия обект (първоначално „добрата гърда“), с процесираното през разцепване и насилствена проективна идентификация намерение да бъде разрушен. Този инфантилен психотичен механизъм е нормален в детска възраст. Тогава разцепването е нужно, за да бъде интроектирано приет „добрият“ и интроектирано отречен „лошият“ обект (т.н. частични обекти). Само за да придобие човек по-късно способността да ги съвместява в целостта им. Когато обаче още в параноидно-шизоидната позиция имаме патологичен провал в този процес, оцялостяването не може да се случи, както пиша по-горе. В динамиката на възрастния, такава бих казал адска завист, представлява опит за освобождаване от контакта с вътрешния добър обект, в случая тясно преплетен с лошия. Отречено разцепен, автоматичен отказ от допир до собствената параноидна болка, защитно виждана, „бърсана и изсипвана“ в другостта. Колкото по-успешен, добронамерен и благодушен е обектът на такава завистлива проективна идентификация, толкова по-агресивно насилническа е проективната идентификация. Защото успехът, благосъстоянието и любовта на другия са стимули, активиращи собствена несъзнавана характерова параноидност (характерова, а не в смисъл непременно клинична таксономия). Така вместо нормалното човешко радване успеха и радостта на брата, водещо до сърцато сътрудничество, се задейства параноидна завист, ревност и болно конкуриране. Добруващият друг, бил той партньор, собствено дете, родител, колега, приятел или обучител, е преживяван като изключително болезнена заплаха, дори да е добронамерен и помагащ. Всъщност, колкото е по-топъл, даващ и доверяващ се, като толкова по-голяма заплаха е виждан. Както писах, другият може да е дори собственото дете. Или родител. Или партньор. Топлотата и сърцатостта автоматично биват ограбвани като собствени – добавяни са в един нарцистичен балон. А негативите – само те са виждани, а малките им сламчици са магнифицирани във възприятието, отношението на обезценяване и емоционалното поведение на характеропата, до огромни насмолени, пъклени греди на тотална нищожност. Когато ти обектът е просто сърцат, добродушен, самообладан и хармоничен, през параноидната призма е подозиран в манипулация. Всъщност, самият характеропат постоянно манипулира, било през идеализация, девалюация, очерняне, внасяне съмнение, подозрения, подигравка, противоречиви сигнали и жестока преса по най-слабите места.
............................................................................................
Либидният нарцисизъм се постига предимно за
сметка на обекта. Той е деструктивен, защото включва ограбване на ценни части
от обекта и евакуирането на лошите качества в обекта, който е радикално обезценяван.“
Сирил Кув
💡Сирил Кув говори за
терапевтичната ситуация като достигаща до най-базисните емоционално-понятийни
настройки на човека. Описваният процес на ограбване всичко добро и „обърсване“
собственото невиждано зло през проективната идентификация на динамиката на параноидно-нарцистичната
ос на патологичната организация, е житейски факт при всякакво друго социално
взаимодействие: партньорско, колегиално, приятелско и др. Разликата с
терапевтичния процес е, че терапевтът е упълномощен да води човека в помагането
на самопомагането му. Когато процесът действително се придвижи към начатък на осъзнаване
било то на нарцистичното ограбване доброто от терапевта (за което говори Кув),
или на параноидната евакуация на собствения кошмар в него, клиентът се чувства
унижен, разкрит. Чувства се докоснат срамно до празноватото си себевъздигане,
насищано с кражба на добри качества през самозалъгване, че са собствени.
Съответно се активира така характерната за патологичната психична организация
параноидна завист към терапевта, а зачатъкът на осъзнаване бива пресичан чрез
отричане и подсилване на нарцистичната ограбваща интроекция. Когато внимателно
човекът е насочван към осъзнаване собствената параноидност и съдържанията ѝ, наченката
на осъзнаване отново бива пометена в мощната насилническа проективна
идентификация на параноидността в терапевта, виждан като заплаха, от която се
защитава виждайки го като обезценена долна „тоалетна“, съдържаща всичко
нежелано в самия него. Същинско осъзнаване за тези процеси липсва. Рядко на
едно чисто когнитивно ниво, над цялата тази порочна динамика, се появява
досещане и допускане за ставащото, скоро сринато от параноидната обезценяваща
идентификация и нарцистичната ограбваща интроекция (и двете се случват
едновременно, бидейки част от оста на една и съща динамика).
Описваното автоматично
абортиране зачатъците на осъзнаване в хода на психотерапията се повтаря
многократно, отново и отново, в продължение на години. Ако все пак клиентът
продължи, а капацитетът и съдбата му позволяват, започва да се случва промяна.
Много бавно и с чести релапси, но все повече се появява осъзнаване.
Разцепването и отричането постепенно преминават в обичайните невротични
дисоциация и изтласкване, а проективната идентификация в обикновена проекция. Нарцистичната
себеидеализация и девалвацията на другостта започват все повече да бъдат
виждани, признавани и удържани през една нарастваща способност за връзка с
реалността външна и вътрешна и появата на психичен център. Човекът бавно е
воден през едно качествено случване на параноидно-шизоидната позиция, като
терапевтът бива интроектиран като добър обект, удържащ цялата изсипвана върху
му параноидна агресия. В хода на годините се преминава в депресивната
(оцялостяваща) позиция – с много регрес, крачки напред и назад. Работи се
умишлено бавно, трансферно, на принципа „По-малко е повече“. На терапевта му се
налага понасяне на огромни дози обезценяване и ограбване през психотелесно,
през тялото практикуваната способност за трансформиращо удържане и обрано,
спокойно самообладание. Терапевтът отново, както при работата си с обичайните
невротични казуси, изпитва емпатия към такъв клиент. Част е от ефективното му
удържане, спокойното му присъствие и заявяване. Тук обаче емпатийното приемане
е така да се каже тихо и вътрешно, случва се дълбоко във вътрешния процес на
терапевта и както казах, е част от качествената способност за самообладано
присъствие – емпатията един вид защитава ядрото на личността на терапевта и
активно участва в трансформиращото, психотелесно удържане. Пред клиента обаче,
се проявяват здрави граници и спокойна обраност, тъй като любовта пряко е
виждана параноидно изкривено като подигравка и атака, което силно ескалира
процеса на негативна евакуация и нарцистично отдръпване в самовъздигане. Така
се случва терапевтичният процес при патологичната психична организация
(респективно, при работата с личностови разстройства/ характеропатии) и колкото
и да е несигурно-неопределен като продължителност и ясна технология, е
достатъчно ясен като структура на процеса, умишлена бавност и терапевтично
присъствие. Във всеки случай, психотерапията съкращава процеса с десетилетия.
Поради спецификата на патологичната организация, нито житейската преса, нито
партньорските или професионални трудности или желание на околните за помощ са в
състояние да породят осъзнаване и здрави промени. Напротив, дори затвърждават
патологията.
.........................................................................
👉 „Патологичните
организации имат специални свойства (Steiner, 1987)”
-
Те осигуряват
един вид псевдоинтеграция под ръководството на нарцистичните структури. Такава
„интеграция“ може да се маскира като истинска, характерна за депресивната
позиция. Лесли Кон подчертава, че нарцистичните идентификации са кухи,
хамелеонски и притежават досадна арогантност, която е много различна от нормалната
и здрава идентификация: всъщност те са конкретен защитен маньовър, имитиращ
положителни ситуации (Solin,
1985).
-
Те създават
илюзия за структура и стабилност, за относителна свобода от болка и тревожност,
при актуална липса на стабилност и псевдоинтеграция, макар и от много упорит
вид.
-
Техният бърз
начин за събиране на фрагментирани части от обектите и аза, основан на
прекомерна проективна идентификация, създава сложна организация, която се
маскира като здравословно разцепване между добри и лоши обекти. Деструктивната
им и ригидна природа обаче, както и начинът по който човекът се държи за тях,
бележат разликата им от по-здравословните параноидно-шизоидни дейности като
например обратимата проективна идентификация и по-флуидното равновесие между
моментите на преследване и моментите на идеализация.
-
Патологичните
организации затрудняват изключително много преминаването през
параноидно-шизоидната и достигането до депресивната позиция. На тази база те
заслужават отделния си статус на границата между параноидно-шизоидната и
депресивната позиция.“
Steiner
💡Имитирана/ псевдо
интеграция от много упорит вид. Даване вид на стабилност при актуална
лабилност. Маскиране като здравословно разцепване на добро и зло, а оттам и имитация
на интеграцията им. Всъщност, много упорита преструвка. Дори пред себе си. Дом
строен на плаващи пясъци е патологичната психична организация. Такъв човек може
да дава вид на смирен и спокоен, докато всъщност е гордо нагъл и в нарцистичната
си инфлация ограбващ доброто, приписвайки го на себе си като свое. Може да
имитира стабилност и приемане, докато всъщност преживява агресивна проективна
идентификация, в емоционалната параноидна наситеност на която очерня и принизява
другостта.
Описваната мимикрия на
здравост можем да видим навсякъде. Дори понякога и в себе си, когато имаме
способността да присъстваме метакогнитивно и смело във вътрешния си процес.
В терапията, в чийто
процес човекът с патологична организация се въвлича със заявка работата по
невротично тревожно-депресивно връхче над характеровия си айсберг, след известно
подобрение на състоянието, започва да изплава реалната характерова динамика и
описваната псевдоинтеграция „лъсва“ в интерперсоналния терапевтичен процес.
Повечето такива клиенти напускат процеса след видимото подобрение на
тревожната-депресивност. Подводният характеров айсберг обаче продължава да
генерира невротичност, в случая явяваща се само външната опаковка на
характеропатията. След време човекът пак се връща и процедурата се повтаря. Когато
се появи смелостта и готовността за действително себевиждане, приемане и стъпки
в посока интеграция/ оцялостяване, тогава започва реално трансформиращата
психотерапия. Както писах по-горе, тук честият регрес е предопределен.
Присъствалите с десетилетия разцепване, отричане, идеализация, обезценяване и
проективна идентификация, е нужно да преминат в обичайните изтласкване и
проекция, които на свой ред да бъдат осъзнавани и „обирани“ в едно все
по-качествено приемане (преминаване от параноидно-шизоидната в депресивната
позиция).
Приемане на характеровата
параноидност, стояща в основата на всички тези процеси. В основата, защото за
да не бъде преживявана отвътре, през разцепване и отричане, е проективно
идентифицирана навън в другостта, при нарцистична себеидеализация, ограбваща
доброто от ти обектите, в опит за защита от собствения несъзнаван пъкъл
(всъщност от него) чрез надутия си балон от егоцентрична гордост. Така
възрастният индивид с патологична характерова организация преповтаря във
вътрепсихичния си и интерперсонален живот провала в качественото случване на
паранидно-шизоидната и преминаването в депресивната позиции. Провал в
интернализирането на добрия частичен обект, при разцепване от лошия. Този онтогенетичен
провал не дава шанс и за последващото им интегриране, което прави описваната в
тази статия динамика на такъв възрастен параноидно-нарцистична, дълбоко
счупена.
Хамелеонщината на
психопатната психична организация може да бъде срещната навсякъде. В приятел,
клюкарещ, интриганстващ зад гърба и предаващ пълното ни доверие. В ръководител,
за пред света играещ ролята на великодушен филантроп, докато завижда на
подчинените си и ги потиска, докато си приписва заслугите им. В свещеник,
духовен водач или гуру, хамелеонски самозвано мимикриращ ролята на смирено посветен
и просветлен, с което прикрива нарцистичното си себевъздигане и самопоставяне
над другите, всъщност виждани като рая, стадо, пионки и пешки в психопатната му
игричка. В икономическата и политическа „върхушка“, където словоблудно са
имитирани и представяни зрелост и добротворчество, с което се прикрива прозиращата
характеропатна, параноидно-нарцистична динамика и мотиви.
..............................................................................
👉 “Патологичната характерова организация (характеропатната, бел. ред.)
преживява гранична нагласа към реалността, в която истината нито напълно се
избягва както е при психозата, нито се приема (болезнено, бел. ред.), както
може да е при неврозата, а по-скоро се изкривява и се представя по крайно
изопачен начин.”
Steiner, 1985
💡Нека приземим „истината“
до преживяването на социалната реалност. Изкривяване през какво? През
параноидно-нарцистичната характерова ос. Ос, в горния полюс на която е себеидеализиращият
нарцисизъм, а в долния, обезценяващата ти обекта параноидност. Помежду им,
мощно разцепване, през отричане невиждане нито на гордия, присвояващ си заслуги
нарцисизъм, нито собствената параноя, през проективна идентификация приписвана
на другите, принизявани
и възприемани като злонамерени. Гранична нагласа и възприятие между болезнената
тревожна депресивност на хомо невротикус нормалис и психозата. Граничност,
която при личностовите р-ва (съвременното наименование на характеропатиите)
може едновременно да споделя собственото си характеропатно изкривено
възприятие, както и да преминава границите и на неврозата, и на психозата в
„букетна“ коморбидност. Тоест, характеропатът често преживява „връхче“ от
невротична тревожност (изразяваща се в дадени нозологични единици), както и периодично
е възможно да отключва психотичност. Световъзприятие с характеропатна главина,
която е възможно „да въздига“ динамиката си до невротизиране, но и „да се
спуска“ до психотизиране. Иска ми се сам да припомня едно стара, но твърде
добра психиатрична таксономия на психопатологиите: неврози ßà характеропатии ßàпсихози.
........................................................................................
👉 “Когато такива (характеропатни, бел. ред.) пациенти дойдат на психотерапия, разбирането
и удържането от психотерапевта, въпреки че са отчаяно търсени, се преживяват от
клиента като потенциално враждебни и заплашителни за патологичната му
структура и водят до страх от срив и разпад. Пациентите се плашат от излагане
на болните и нуждаещи се свои части, които се разглеждат като малоценни, слаби
и неефективни, и се страхуват от разобличаване. От гледна точка на такъв
пациент, нуждата да се отърве (да евакуира, бел. ред.) от нежеланите и
неуправляемите свои части или да остане в пристрастяващата възбуда и триумф от
идентификацията с идеалистичните и всемогъщи обекти, надделява над приемането
на каквото и да било от психотерапевта. Аналитикът, в очите на пациента, изцяло
се идентифицира с проектираното в него. Евакуационните аспекти на овладяването
следователно често се толерират, но не се интроектират. Пациентът се страхува,
че онова което е било неовладяно, ще бъде наново проектирано обратно от
аналитика по непреработен начин. Когато аналитикът успее да овладее напълно или
частично проекцията, (без да се идентифицира с нея, бел. ред.) и без да
проектира наново (контрапреносно, бел. ред.), е възможно способността му да контролира
първоначално да носи облекчение, но това не може да се признае и интроектира от
пациента. Освен това успешното удържане може да провокира несъзнавани
атаки на манийно превъзходство от пациента, който е възможно да преживява
способността на терапевта да овладява като признак за неговата доминация или
нарцистично превъзходство, които трябва да бъдат смазани.
Това води до няколко големи трудности в
провеждането на психотерапията с такива клиенти. Едната е напрежението на
аналитика да овладява примитивната и разстройваща тревожност (и садистична
агресия, бел. ред.) без да проектира наново (контратрансферно, бел. ред.) разстройващите
преживявания обратно в пациента и без тази способност да се признава като
принадлежаща на аналитика. Втората е, че колкото по-параноидна е ситуацията,
толкова по-голяма е в клиента нуждата от евакуираща проекция и по-силен е
страхът от интроекция (включваща осъзнаване и преработка, бел. ред.), което
затруднява клиента да интернализира психотерапевта като добър удържащ обект,
който подпомага борбата с примитивната тревожност. Трето, като следствие от
проективната идентификация на пациента на нежеланите от него аспекти върху
психотерапевта, резултатът е обезценяването му като обект, върху когото е
локализирана проекцията.“
Айлийн Макгинли, 2017
💡Както писах по-горе, дълбинната
и цялостна психотерапия при характеропатиите започва едва когато клиентът се
задържи в терапевтичния процес за по-дълго време от нужното за овладяване невротичното
„връхче на айсберга“, за което е потърсил помощ. Това далеч не се случва с
всеки. Обикновено след известно овладяване на състоянието, човекът напуска терапията.
Тъй като „подводната характеропатна маса от айсберга“ продължава да
симптомообразува, след време отново се налага продължаване на процеса. Терапевтът
още в самото начало най-вероятно е прозрял подводните характеропатни движения –
въпросът е обаче, че рядко е добра идея директно да се съобщи на човека за състоянието
или за „букета“ от такива. Работи се с динамиката на казуса – много по-бавно от
при обичайните невротични казуси, предимно трансферно. Каквито и терапевтични
методи да ползва терапевтът, били те когнитивно-поведенчески, хуманистични или
интегрални, същинската работа с характеропатиите се върши от един интерперсонално-психодинамичен,
процесно ориентиран подход. Бърза се бавно, а по-малко тук е повече.
Работата с патологичната
характерова организация е много различна. При обичайните невротични
проблематики, добрата и ефективна психотерапия и психотерапевт са топли,
сърдечни, човечни, създава се дълбоко грижовен и сърцат терапевтичен контекст и
любящо присъствие. При личностовите р-ва и тежките характерови акцентуации
обаче (тоест при психопатиите/ характеропатиите/ патологичната психична
организация), топлото и сърцато емпатийно присъствие се възприема силно
изкривено като заплаха, подигравка, обида и нападение. Чисто човешката и
искрена любов на терапевта директно задейства параноидните психични съдържания
в такъв клиент. Или първоначално се присъединява към нарцистичната му инфлация.
Когато терапевтът, макар и внимателно, опита да наведе клиента към основата ѝ
(тоест към параноидното характерово ядро), през разцепването му на мига се
задейства мощно обезценяване, което проективно се идентифицира в терапевта. Пиша
не от теория, а от опит.
Затова, с клиенти, в
чиято психика доминират описваните най-атавистични защитни механизми и процеси,
се работи различно. Спазват се емоционална дистанция и много здрави граници.
Присъствието на терапевта е нужно да бъде спокойно, неутрално, обрано,
самообладано, често дори хладнокръвно. Параноидните обезценявания на
клиента понякога се изразяват просто в пренебрежение и подценяване, ограбващи
всичко ценно и добро в терапевта, но друг път ескалират до емоционални
съдържания и присъствие, наситени с жестока агресия. Удържането на такива
процеси изисква самообладание, в което терапевтът преживелищно, в самия комуникативно-терапевтичен
акт осъзнава и психотелесно овладява трансформиращо собствените събудени от взаимодействието
вярвания, метакогнитивно проследява контратрансфера си в самия процес на
случването му и продължава по подходящ
начин спокойно да отразява клиента си.
Както пише и Айлийн
Макгинли, такова присъствие е отчаяно търсено от клиента, но в същото време и силно
провокира динамиката му. Когато терапевтът продължава да удържа успешно, по
правило става обект едновременно на параноидно обезценяване и на манийноподобно
агресиране, поради факта, че самообладаното удържане е възприемано от психичния
процес на клиента като опит за доминация и налагане от страна на терапевта.
Когато терапевтът
продължи спокойно да удържа и отразява, а клиентът остане в терапевтичния
процес достатъчно продължително, получава възможността да развие все по-значима
метакогнитивна способност, с чиято помощ постепенно да разшири моментите на
осъзнаване процесите си, така че все по-често да съумява „да спуква“ нарцистичния
си „балон“, за да присъства в параноидната си болка, все повече осъзнавайки я
като собствена, което дава шанса за лекуването ѝ. Постепенно се случва
преминаването от разцепване в обичайната невротична дисоциация, която вече е
напълно преодолима. Параноидно-шизоидната позиция се преживява качествено,
добрият обект (терапевтът) постепенно се интроецира, което позволява
преминаването в депресивната/ оцялостяващата позиция. Този процес изисква
време, ресурс и от двете страни, мотивация за продължаване и промяна. Регресите
са неотменна част от пътя. Когато обаче вече е постигнат напредък, връщането
към него и разширяването му също е закономерно.
Патологичната психична
организация и динамиката ѝ е изключително вълнуваща тема. Разбираема е обаче само
от колеги не само с богат личен опит и практикуван стаж, но конкретно опит в
работата с характеропатии/ личностови р-ва. Възможно е за в бъдеще да опиша
някои от случаите си. Тук единствено искам искрено да вметна, че като настоявам
как от терапевта действително се иска огромен опит и личностов ресурс, за да удържа
понякога нелеката агресия и насилническо обезценяване в проективните
идентификации на такъв процес, говоря от преболяла преживелищност.
.....................................................................................................................
👉 „Бион въвежда понятието „черна дупка“ (1970), реферирайки инфантилната катастрофа на характеропатния пациент. Метафората за черна дупка, заимствана от астрофизиката, онагледява фундаменталното преживяване на пациента, чието интерперсонално/ интерсубективно пространство бива доминирано от един централен обект, по същество преживяван като черна дупка. Франсис Тъстин и Джеймс Гротстийн описват природата на вътрешното психично пространство при психичните разстройства като първичен продукт от тази раннодетска катастрофа поради преждевременното нарушаване на емоционалната връзка с майката. Черната дупка е явление, което се среща в междуличностното общуване на възрастните хора под формата на ужас от емоционална близост у хора, които инак функционират успешно в професионален и социален план.“
Антония Грималт-Естелрих,
2020
💡В работата си хиляди пъти
съм слушал за и съпреживявал въпросната черна дупка. Извън астрофизичната
метафора, чувствана е като действителна вътрешна празнина, липса на център. Не
само, че в такова феноменологично преживяване отсъства любовта и смисълът като
център, но липсва и преживелищното понятие за тях – липса на липсата. Човек
живее „сякаш“ и „като че ли“. Имитира емоциите, които знае, че трябва да
възпроизведе, но не ги чувства истински. Черна дупка, резултат от раздраното
разцепване – не като метафора, а като буквално преживелищно случване. Описва се
от клиентите като усещане за липса, за дупка в слънчевия сплит, гърдите или по протежение
на цялото тяло. Обрисувана е като черна единствено поади липсата на по-добри
понятия. При това човекът се радва да усети нещо, каквото и да било, дори тъга,
страх или болка, която понякога има желание сам да си причини, именно за да
почувства...нещо. Остатъчното осъзнаване за себе си е изцяло в главата, като в
наблюдателница, а тялото и емоциите сякаш са дисоциирани. Сексуалността
(либидото), ако въобще е чувствана (има вариации), е отцепена от любовта. Около
разцепването на тази вътрепсихична яма се ситуира динамиката на идеализацията и
възприятието за преследване и заплаха. Според клоненнето на патологичната
организация към дадена/и нозологична единица, идеализацията и параноидността се
преживяват с индивидуални нюанси.
При една често срещана
разновидност на граничността, се наблюдава лесна влюбчивост (идеализация, проекция
на собствените липси в другия), която в рамките на месеци или седмици при ново
партньорско взаимоотношение колабира и преминава в смазващ параноиден страх от
сближаването, което счупва връзката и води до повтаряне на цикъла с друг
партньор. Тук стиловете на привързаност
варират между амбивалентна, избягваща, до дезинтегрирна. В началото на
идеализирането/ влюбването – закачане до зависимост – с развоя на процеса
започва да се активира подлежащата параноидност, появява се все по-силно
желание за избягване, за напускане на взаимоотношението, в което партньорът се възприема
като все по-нараняващ и нежелан, за да бъде тотално отхвърлен от интимната
сфера. Ако човекът все пак продължи с усилие взаимоотношението, или остане в
него поради социални обстоятелства, това уверено го води към психотична
дезинтеграция. На фона на такава партньорска нестабилност и емоционално лабилна
флуктуация, в същото време, както пише и Антония Грималт-Естелрих, човекът
най-често е способен в професионално отношение да се справя, да следва цели и поддържа
емоционална устойчивост.
При друга форма на
граничността, в партньорските взаимоотношения се наблюдава предимно избягваща
привързаност. Ако партньор въобще е допускан, то е единствено за преживяване на
сексуалност, нежели за съвместно битуване. А в по-тежки форми на този граничен
вариант, партньор въобще не е допускан. Понякога въпросната избягваща
привързаност се активира по-слабо от своя собствен пол, което тласка индивида
към бисексуалност или хомосексуалност (тук говоря за причинно следственост,
резултираща в интимни вариации конкретно при описваната динамика, без да
реферирам към обобщения).
Подобно преживяване на
вътрешна празнина, освен при граничността, наблюдавам често и при шизоидното личностово
р-во, и при уязвимия/ прикрит нарцисизъм (covered/
vulnerable narcissism). При шизоидното
л.р., било то проявяващо се в класическия си, или в прикрит вид, човекът се
чувства в много по-голяма степен уютно в дисоциираността от тялото и емоциите и
живота си „от камбанарията“ на зрител. При прикрития нарцисизъм, когато грандоманията
е засегната, а параноидността активирана, преживяването е доста подобно на това
при граничността. Когато обаче динамиката му функционира шо годе в хомеостаза,
макар и силно нестабилна, усещането за празнина силно се минимизира. Тоест,
измежду характеропатиите, действително в най-явен и раздиращ вид, емоционалната
черна дупка се наблюдава при граничността.
Друго психично р-во, при
което наблюдавам въпросната празнина, е дълбоката ендогенна депресия, преминала
в анхедония. Тук по правило в етиологията присъстват биохимични и хормонални
промени, които се лекуват медикаментозно успешно, за разлика от описваните
по-горе характеропатни процеси.
..........................................................................
👉 „Статията „Тоталната ситуация на пренос“ (1985) е най-четената и цитирана публикация на Бети Джоузеф. Успокояващото е, че тя я пише чак на 66 г. възраст. В нея доразвива идеята за значението на това да улавяме и взимаме на сериозно настроението, което пациентът създава в сесията. Тя постоянно казваше: „Слушайте настроението! Опитайте се да уловите тона, езика на тялото и какво се случва между вас от самото начало до карая на сесията. Мислете за това как пациентът ви кара да се чувствате и как ви въвлича в защитната си система. Как ви въвежда във вътрешния си свят, изграден във възрастта, когато още не е разполагал с думи.“
Пациентът донася живи и постоянно променящи
се отношения, импулси, конфликти и защити, характерни за вътрешния му свят.
Най-добрият начин да го разберем е, ако се фокусираме върху това какво се
случва между нас тук и сега.“
Валин и Илва Флигар, 2017
💡С повечето клиенти психотерапевтът
се чувства прекрасно. Човекът искрено търси начини да си самопомогне и
мотивирано е готов да следва пътя, по който състоянието му вече го води. Път по
интегритет, оцялостяване и синхронизация със смисъла. Работата с такива се
върши решително, силно. Повечето клиенти са от такъв сой удивителни люде,
готови да трансформират възприятието, характера и живота си така, че да
резонират с любомъдрието.
Има една малко по-малка
извадка клиенти, с които работата е не само силна и ползотворна, но просто
красива, дълбоко задушевна. С такива се получава дълбока комуникация от душа в
душа, невербално през тялото емпатийно съпреживяване в огромна дълбочина,
плътно единство и дълбоко, безусловно взаимно доверие. С такива терапевтът не
ходи на работа, а на обичане. Уникално терапевтично взаимоотношение, през което
пътеката на промяна е следвана с лекота.
Когато се работи с
характеропатии и/или тежки характерови акцентуации, трансферната ситуация е
различна. Човекът рядко търси помощ за основната си характерова динамика, а
по-скоро за невротично „връхче“ или за психичното налягане, създавано от
социална ситуация, несъобразяваща се с характеропатната му динамика и провокираща
когнитивен дисонанс. Терапевтът бързо прозира характеропатните съдържания и
движения зад външната заявка... Както и ги чувства и през тялото си усеща, за
което говорят и Валин и Илва Флигар. Същинският напор на трансферната ситуация
обаче започва да се преживява в пълна сила, когато клиентът продължи
психотерапевтичния процес с вече ясното осъзнаване нуждата от работа по
характера си.
Терапевтът, когато работи
достатъчно продължително професията си, е развил висока степен на емпатийно
съпреживяване (огледални неврони), през което пряко усеща съмненията,
подозренията, параноидното обезценяване и нарцистичното себевъздигане при принизяване
и ограбване качествата на терапевта. Характеропатната, насилствена проективна
идентификация в трансферния процес, която обяснително изразяваме с аналитични
думи, практически се преживява като изключително силната убеденост на такъв
клиент в несъстоятелността на терапевта и отричането му. Преживява се директно
през тялото, като биват задействани собствените най-дълбоки, болезнено
наранени, негативни себеотносни характерови вярвания и емоции. През тялото се
чувства адреналино-кортизоловата вълна, усещана като симпатиковата активация на
изтръпвания, мравучкане, натиск, чувство за слабост и безсилие. Активират се
собствените най-дълбоки травми с вярвания в тях за отхвърляне, нараняване,
предателство, неразбиране, невписване, провал... Терапевтична ситуация, в която
терапевтът е нужно да познава добре активираните собствени характерови
вярвания, за да ги удържа на мига, в самия процес. Процес колкото ментално-емоционален,
толкова и телесен. Трансформиращо удържане, което допреработва дълбоките
характерови съдържания на терапевта, така че да може спокойно и зряло да
участва помагащо в терапевтичната динамика. Едно отелесено осъзнаване собствените страхове, на
мига релаксираната им прегръдка и преработка, при метакогнитивно проследяване
контрапреноса, модериран до адекватен и помагащ в самия процес. В следващия
текст колегата Орлин Тодоров меко насочва към тази енергоемка и изискваща
високо ниво на самообладание работа.
............................................................................
👉 „Динамиката на удържането
и трансформираща му функция, предложени от Бион (1962), служат за основен
модел, чрез който може да се опише сложното взаимодействие между пренос и
контрапренос в по-новата клайнианска традиция (Орлин Тодоров, 2015, стр.
167-169).
Този модел представя психотерапевта като
достатъчно отворен за проекциите на пациента, но и способен да преработва
собствените си примитивни аспекти, да отграничава несъзнаваните си конфликти и
фантазии от тези на пациента, за да поддържа стабилна психотерапевтична
функция, тоест способност за символизация и преработка, спрямо материала на пациента.
Така отношението пренос-контрапренос е поставено в диалектична връзка и
обогатено от идеята за трансформативната функция на удържането,
включващо приемане и преработка на невербални, сетивно-телесни елементи.“
Орлин Тодоров, 2020
💡Трансформиращо сензорно, през тялото удържане, при синтезиращата трансфера и контратрансфера диалектика на следваната терапевтична цел, към която клиницистът внимателно насочва. Терапевтът е отворен за преноса на клиента си, колкото и изкривено параноиден да е. В същото време регистрира собствените събудени психични компоненти и през трансформиращата функция на удържането, наблюдаването собствения контратрансфер и самообладаното му модериране, диалектично насочване процеса в лечебна посока. Тук колегата Тодоров разбива мита за съвършенството на терапевта. Който и клиницист, след колкото и продължителна лична терапия, личен нелек опит и работа по себе си, си остава просто човек със своите плюсове и минуси, отработености и слабости. Именно по тези слабости „удря“ насилническата проективна идентификация на психопатния клиент. Въздействие, импрегнирано с мощна агресия, зачеркване годности, обезценяване като личност, при самовъздигане на клиента в арогантна позиция, от която всичко качествено, преживявано в терапията и личността на терапевта, е приемано за свое собствено. Терапевтът удържа спокойно и води процеса. Както писах по-горе, въпреки че такова самообладание е жадувано от клиента, в същото време то нарушава нарцистичната му себевъздигнатост и разбунва параноидността му. При това терапевтът при работа с такива клиенти се държи обрано, спокойно, за разлика от провокиращия си стил в обичайната работа. Въпреки това, събудената агресия, обида и властов стремеж към надмощие на клиента често са факт. Терапевтът удържа и спокойно води процеса.
Tерапията на хора с патологична характерова организация, е уравнение с много неизвестни. Нужно е да се продължи, а клиентът, през параноидно-нарцистичната
си динамика, проектирана в терапевта, на даден етап се чувства наранен и убеден
в нищожността и неспособността му, което ражда рационализирани извинения за
напускане на процеса. Ако все пак остане в него, след време метакогнитивното
осъзнаване се разширява, a с него и способността за проследяване собствените
наличности и динамики, което въздига процеса до едно много по-ефективно ниво.
.........................................................................................................
Мелани Клайн, 1952
💡В цитата е описвана
обезценяващата проективна идентификация. Може да бъде и идеализираща (влюбване
или боготворене). При нея проектиращият също не осъзнава, че обектът на
идеализацията няма общо с приписваното му съдържание, но че принадлежи на самия
проектиращ, на собствените му липси. Механизмът е същият и при двата варианта. Не
виждам парадокс. Именно невъзможността на проективно идентифициращия да осъзнае
проекцията като пренос на собствени съдържания и тоталната му убеденост в наличието
и идентификацията на тези съдържания в обекта ѝ, я различава от обичайната
проекция, която може да бъде „обрана“. Тоест, изтласкването на собствени
нежеланости да бъде преодоляно, а те да бъдат видени в самия себе си, което
дава шанс за дезавтоматизиране и оттегляне преноса им в другостта. Проективната
идентификация обаче се генерира не от обичайното невротично изтласкване, а от разцепване.
В случващия проективната идентификация липсва осъзнаване и интеграция между
частичните добри/ идеализирани и лошите/ преследващи/ нараняващи обекти. При
автоматичното ѝ практикуване през фиксацията в една непремината овреме и
некачествено преживявана параноидно-шизоидна позиция, имаме изцяло несъзнавано
отричане (като защитен механизъм) на собствените проецирани наличности и пълната
убеденост на проектиращия в наличието им
в обекта, тоест идентифицирането им в него.
И в двата варианта
(идеализиращия и обезценяващия), удържането на проективната идентификация е нелеко.
Идентификационната убеденост на проектиращия е огромна. Ако ни боготвори, разцепеният
човек с характеропатна/ патологична организация, е твърдо убеден в
прекрасността ни. Само миг обаче дели идеализирането от тоталното му
разочарование и девалвацията ни. Външен или вътрешен неутрален стимул,
активиращ параноидността и сякаш по щракане с пръсти, в единия миг в очите му
сме богове, а в другия, прокажени изроди. И в двата варианта идентификациионната
му вяра в проектираното, е фанатично абсолютна (която фанатична динамика
навежда ума към аналогия със социално религиозни и политически процеси,
подлежани от патологична психична организация). Преживяването на рецепиента на
проективната идентификация, е като за нарушаващо границите заливане, за (из)насилващо
проникване „до костния мозък“ на собствените, за другите и света вярвания.
Удържането на проективни
идентификации изисква актуално себепознание не само интелектуално, а дълбоко
преживелищно. Себепознание, способност за себеотнасяне, себевладеене и
себерегулация от позицията на силно развита метакогниция. Метакогнитивна
себерегулация, сформирала в психичния процес стабилен център. Здрава база от смирено
себепознание и спокойна себелюбов. Изкушението за поддаване на идеализиращата проективна
идентификация би било непреодолимо при липсата на споменатото здраво ядро от
смирено себепознание. Болката от помитащата проективно идентификационната
девалюация би била смазваща, ако човекът не е опознал травмираните си вярвания
и не ги е трансформирал с любовта си до стабилна база, център от смисъл и
естествена мъдрост.
..............................................................................................
👉 “Контрапреносът не е само характеристика на психотерапевта, а в него участва и личността на пациента. Емоциите, събудени в терапевта, ще са от полза, ако се използват като още един източник на прозрения за несъзнаваните конфликти и защити на пациента. А ако бъдат интерпретирани и преработени, ще доведат до трайни промени в неговия аз, като например засилване на способността за оценка на реалността, което ще позволи да възприема своя психотерапевт като (равнопоставено, бел ред.) човешко същество, а не като бог или демон. По този начин, без да се излиза от психотерапевтичната рамка, възниква (естествено, бел. ред.) отношение.“
Хайман, 1949
💡Думите на Хайман
изразяват качествено развитие в разбирането за психотерапията. В първите
десетилетия на 20-ти век, когато съвременното душелечение претърпява възраждане
и стъпване на по-систематизирана основа след хилядолетната му проява през шаманските,
жреческите и свещеническите подходи, контрапреносът се е смятал едва ли не за
недопустим или поне на него се е гледало с подозрение и идеализирано отричане. Постепенно
това черно-бяло отношение се променя до адекватно. Психотерапевтът не е идеално
неутрално огледало, отразяващо процеса на клиента си, а жив човек със своята история,
плюсове и минуси. Колкото и добре смлян и тежък житейски опит да е преминат
качествено, колкото и многобройни да са часовете лична терапия и супервизия,
психотерапевтът е просто...човек. Признаването на този факт и терапевтичното
присъствие през сърцата човещина, се нарича автентичност.
Да, високо отговорната
професия на психотерапевта изисква непреривна работа по хармонизация на
характера, себепознание и себетрансформация – тези усилия не престават и ако за
всеки пожелателно важи максимата „Човек се учи доживот!“, то за психотерапевта тя
е призван дълг и сърцата привилегия. И все пак, психотерапевтът е просто човек
с всичките му пристрастия, вкусове, радости и скърби, присъщи на това
житие-битие.
Цитатът от Хайман ни
предлага два понятийни слоя. Първият, интрасубективният феноменологичен
процес на осъзнаване задействаното от клиента и удържащата му трансформация до
един овладян и лечебно структуриран контратрансфер. Тоест, адекватно участие в
терапевтичния процес, изискващо обсъжданите по-горе процесни метакогнитивно
себепознание, себеотнасяне и себерегулация на мига, в хода на терапевтичната
сесия. Вторият, искреното комуникиране с клиента събудените в терапевта
чувства, емоции, усещания, нагласи и отношения, дължащи се на взаимодействието
между трансфера и овладения диалектично в терапевтична посока контратрансфер.
Накратко и опростено,
едно чисто човешко присъствие, ведно с високо ниво самообладание и неотклонно
следвана терапевтична посока.
...................................................................................
👉 „Задачата на психотерапевта при подобни ситуации (при проективна идентификация, идваща от разцепване в клиента, бел. ред.) е да разкачи своето несъзнавано от това на пациента, така че да може да интерпретира тревожностите и причините за интензификацията на проекциите. Уилфред Бион създава метафората за съда (контейнера) и съдържимото, за да опише този процес. Неговата препоръка да управляваме контрапреноса, като не допускаме желанията и спомените да ни влияят и се фокусираме върху случващото се в сесията, доразвива идеята на Фройд за свободно плаващото внимание (Freud, 1914). Трябва да отбележим, че изпълнението на тази препоръка е особено трудно в случаите на ексесивна проективна идентификация. Групата пациенти, която прибягва до такава, буди силни чувства в техните психотерапевти и ги тласка към отиграване (acting out) (Rosenfeld, 1971; Sandler and Sandler, 1978; Ogden, 1982; Pick, 1985; Josef, 1985, 1987; Feldman, 2009). Отиграването в контрапреноса води до засилване на проекциите и отслабване на аза, което допълнително затруднява контакта с пациента (Josef, 1989).”
Светлозар Василев, 2020
💡Разкачане, удържащо
контейниране, терапевтично присъствие вместо отиграване (acting out, в разисквания случай най-често гневно избухване).
Какво представлява и как на
практика психотерапевтът разкача несъзнаваното си от това на клиента с
патологична организация, който ексесивно ползва насилствена проективна
идентификация, така че да може присъствието му в процеса да бъде лечебно?! Обезценяването
на клиента прониква дълбоко, стига до самото ядро на характеровата структура и себеотносни
вярвания. Чувството е за понасяне на атака, за грубо вмешателство, ограбване
всичко стойностно, при очернящо или още по-зле, обезличаващо девалвиране. В разговорния
език терминът/ изразът „закачане, да се закачиш“ за дадена атака, което закачане
я превръща в приета за истинна и нараняваща обида – терминът в случая точно
кореспондира и с аналитичното „закачане“ на проективно идентификационните
девалюации за себеотносните малоценни вярвания.
N.B.:☝☝☝ Изключително ценно е
общуването с подобни люде, било в терапевтичен контест, или извън него. Защото
огромното налягане, което създават в кратки срокове, катализира и ускорява характеровия
процес по себетрансформация с многократно ускорени темпове. Как се случва тази
трансформация, а оттам и разкачането, за което говори колегата Светлозар
Василев? С промяна на отношението в учебно и благодарно на ситуацията à метакогнитивно осъзнаване експлицираните от
ситуацията малоценни вярвания à отелесеното им локализиране à трансформиращото удържане на
вярванията със смирено любящо приемане à отелесяване на приемането до психотелесен процес à преобразуване (трансформация) на вярванията до
сигурни, до стабилна основа и свързаност с любомъдрия смисъл à осъзнаване и модериране контратрансфера до терапевтичен
à спокойно, адекватно, обрано и самообладано
терапевтично присъствие à следване
терапевтичните цели неотклонно... ☝☝☝
Горните етапи експлицирам
в момента. Идват изцяло от собствения ми опит в терапевтичния и житейски процес.
Разделението на горните стъпки е в името на описателното удобство, докато
всъщност процесът е мигновен, в хода на терапевтичното присъствие (или в реципрочна
социална комуникация, в която последните подзвена на процеса могат да са
различни, но 2/3 от първите, са идентични ).
Откачането на несъзнаваното
на терапевта от това на клиента се случва в подчертаното с черен шрифт звено от
процеса: преобразуването на маладаптивните вярвания в сигурни, в стабилна база.
Към какъв всъщност процес насочва експлицираният ми тук опит? Към активно и с благодарност ползване ситуацията. Липсва силово разкачане или опити за спиране. Случва се разкачането, когато себеотносните маладаптивни вярвания са преобразувани в адаптивни, в любящи, в смисъл и стойност. Тогава проективно идентификационната инвазия просто няма за какво да се закачи, буквално. Опитът ми показва, че старите травматични вярвания не изчезват напълно. Остава нещо като характерова подложка, на която се присаждат новите стойностни, които черпят от силата на старите. И друг път съм ползвал метафората за ботаническата присадка, която всъщност символизира сформирането на нови неврални пътища, канализиращи заряда на старите. Пак заболява, но болката е поносима, а силата ѝ е вливана в сигурността, в стабилната база. Както започнах – нелек и изключително ценен, ускоряващ с десетилетия житейското учене процес. В обучението по естествена психотерапия многократно и умишлено тренираме въпросното удържащо контейниране и преобразуване.
....................................................................................
Feldman, 2009
💡Докато в тази статия
обсъждаме основно терапевтичната ситуация и ползваме професионални термини, в популярната
психология взаимодействието с такъв типаж се нарича емоционална тирания, газлайтинг,
психичен тормоз и манипулация. Или, както се изразява Фелдман, насилено
поведение под натиск, външно влияние и налагане, които са дискомфортни и
дискордни на човека.
Проективната
идентификация може да бъде наречена вменяващо налагане. На мнение, вина, на „ти
си това и това, такъв и такъв...“ или „аз знам, кое е добре за теб“. Силен
натиск, настояващ със свръхубеденост за неадекватност, погрешност, проваленост,
подценяващ и омаловажаващ контрол, предубедено заливане със съмнения в
собствената адекватност и стойност, подигравателен тормоз и изнудваща преса.
Идеализацията, ако е
насочена към обекта си, е мощно съблазняване, преследване с обожание,
интрузивно настъпление нетърпящо отказ. Когато се изчерпи, автоматично
преминава в обезценяване и през описаната по-горе проективна идентификация, емоционално
смазване. Въпросното флуктуиране между идеализация и обезценяване може да осцилира
многократно дори в рамките на ден. Идеализираното „сваляне на звезди“, „обичам
те, прости ми“, обещания и заричания, е подобно на червейче на куката на
неизбежно следващото обезценяване, тормоз, вменяване вина и малоценност.
Докато такъв емоционален
тиранин принизява вас, в същото време въздига себе си и буквално ограбва всички
ваши добри черти, постъпки, способности, качества и заслуги, приписвайки ги изцяло
на себе си. При това тиранинът
напълно отрича каквото и да е участие в такова поведение, отново през
принизяване, вменяване вина и посяване съмнение в собствената ви адекватност.
Такъв чудесно умее да дразни,
да предизвика скандал, тогава да обвини вас в лабилност и злина, корен на
всичките му трудности и провали, за да се отдаде на пороците си, за което разбира
се, „причината“ пак се оказва във вас. Започнете ли да го спасявате и лекувате
от зависимостите или порочното му отношение и поведение, се качвате на виенско
колело, в което жертвата спасява насилника от самия него, което всъщност
захранва болната въртележка, агресивното му и обезценяващо поведение с пъти.
Когато направи поредния
запой някъде с „приятелите“ си, отдаде се на следващата си забежка или просто
изчезне, докато започвате да си мислите, че всъщност не е толкова лош и ви
обича (типична за жертва реакция), в даден момент той решава, че сте му сигурна
база, в която може да се завръща винаги и с която да прави каквото си иска и
разцъфтява на вратата ви отново, „с фанфари“, букети, огромни обещания,
резервация на хотели и почивки, изиграна влюбеност и спазвано за известно време
добро поведение, само и само всичко да се повтори пак и пак.
Комуникацията с такъв, е „шизофреногенна“,
тоест разговорно казано, побъркваща. В кавички, разбира се, защото не става
дума за реално психотизиране, а за психична тирания, в която паметта ви,
решенията ви, способностите и качествата ви, са поставяни под лупата на
съмнението и омаловажаването, стъпкването и зачеркването уменията и годността
ви за преценки. Ако все пак нещо добро във вас е признавано от насилника, то според
него е единствено поради централността на участието му в него.
Навън, за пред хората
поведението му варира. Ако е решил, че иска да се представите като перфектните,
ще бъде самото слънчице, зад повърхностния чар на което обаче не само прозирате,
а насаме преживявате кошмара му. Ако въобще не му пука вече за вас (което с
такъв се случва бързо след преминаване на първоначалната идеализация), а пред
приятелите иска да се покаже колко „велик“ е, пред тях ви унижава, обижда и стъпква
като стара дъвка, докато се пържите в автоагресивното примирение, с което сте
се съгласила в динамиката на стокхолмския си синдром, в който като част от
психичен защитен механизъм оправдавате агресора си. Обиди и тормоз, в който
вече са включени и другите, публично. Разбира се, разстоянието от емоционално
към физическо насилие, е само една стъпка...
Когато вече сте под
влиянието на такъв, се превръщате в обслужващ персонал, въртящ се „около задника“
на интересите и целите му, докато все повече губите себе си, превръщайки се в
обслужваща нему функция, в жалко подобие на човек, а насилникът с арогантно
снизхождение ви позволява да живеете, въпреки нищожността и безполезността, каквито
ви е накарал да повярвате, че сте.
Една „прекрасна“ мозъчна
промивка, част от която е изолацията от приятелите, близките, от всички и всичко,
което може да ви припомни, че сте човек с право на смисъл, стойност и щастие. Изолация
и обхващане на всичките ви дейности, планове, социално присъствие и въобще, на
живота ви, до пълна зависимост от него. Емоционална, поведенческа и социална
дресировка!
На такъв човек винаги е
длъжен, а той разбира се, никога с нищо не е виновен. Докато постоянно ви е
казвано и внушавано как не разбирате от нищо и не ставате за нищо (дали
директно или тънко и фино), манипулаторът винаги „знае“ кое за вас е най-добре
и спокойно определя решенията и посоките до пълното ви безволие и подчиненост.
В многото ситуации на
ваша виновност и негово снизхождение, сте разкрила и най-слабите си места,
разказала сте му най-интимните си истории, всичко от миналото си. Точно там удря
в следващия момент, за да ви накара да се почувствате още по-слаба, виновна,
засрамена, дефектна. За миналото си, за родителите си, за рода си, за всичко,
което сте била, сте и ще бъдете някога. Когато обаче се поинтересувате от
неговата собствена история, минало и вътрешен живот, срещате ...“мъгла“, в
която постоянно сте държана в неведение.
Разбира се, не винаги е
било така. В началото сте била на-красивата, чудесната, вълшебата, съвършената.
Тези послания обаче вървят заедно с „длъжна си да бъдеш всичко това и
много повече, постоянно!“. Нещо невъзможно принципно, а още повече при
неизбежната скоро настъпваща девалюация, при която и ангел да общува с такъв,
ще бъде очернен и демотиран до дяволско изчадие. Разбира се, посланията за
вечна любов в началото, са били на фона на низвергване на бившите и „Моля те,
не бъди като тях!“, под който общ знаменател скоро сте поставяна задължтелно.
Справянето? След
научените уроци по себепознание, себелюбов и здрави граници, човек взема
решенията си. Когато са научени, целият Живот застава зад вас и всичко се
променя. Не в насилника, във вас, оттам и в живота ви. Често вземаното в такъв
случай решение, е за напускане ситуацията. Но, както казах, при научени уроци. Иначе
синхронично се появява подобен насилник и преживявания.
Забележка: по-горе говоря за комуникацията между мъж
насилник и жена, жертва на емоционална тирания само за удобство. Полът тук е от
малко значение, а манипулаторът може да е освен партньор и началник, колега, „приятел“,
родител, роднина – и от двата пола...
............................................................................................
👉 „Всемогъщите и
насилствени фантазии на пациента събуждат реципрочни несъзнавани реакции в
психотерапевта. Има моменти, в които той наистина се чувства така, сякаш
пациентът се опитва да нахлуе и да го разстрои, и това води до преживяване, че
е завладян, а перспективата да ангажира пациента в конструктивен диалог е
малка. В известна степен и пациентът, и аналитикът споделят фантазията, че всеки
от тях може да предприеме агресивни действия, да проектира или ре-проектира
нещо непоносимо. ... Неизбежната поява на такива фантазии и тяхното частично
или фино отреагиране (acting out, бел. ред.) в преноса трябва да се тълкуват
балансирано и спокойно.“
Feldman, 1994
💡Има такива моменти, така
е. Тук посоката на действие се определя от два фактора. Първо, доколко
самият терапевт има нужда от по-стабилна база. Ако има какво да се желае в тази
посока, ситуацията с насилствено проектиращ клиент се явява дар от житейската
мъдрост – терапевтът спокойно може да повишава способността си за
трансформиращо удържане във всяка сесия с такъв. Ако все пак не успява да го
прави и отреагира твърде маладаптивно и далеч от терапевтичната посока, след
консултация със супервизора си, може да бъде преценено клиентът да бъде
пренасочен. Въпросът е, че човекът се е доверил именно на този терапевт и
такова пренасочване е възможно да повлияе зле на потърсилия помощ – затова подобен
срив в способността за удържане е желателно да се случва рядко, а терапевтът е
нужно да бъде добре подготвен. Второ, доколко удържането на терапевта,
дори да е качествено и насочвано по най-добрия начин в терапевтична посока –
доколко целият процес има тенденция да доведе до реални промени в клиента, макар и след
време. Това се преценява от самия психотерапевт. Ако реално тенеденцията за
прпмяна е нулева дори при дългосрочно ангажиране и много добри професионални
умения и присъствие, терапевтът преценява дали да продължи. Защото животът е
кратък, а времевият ресурс ограничен и ценен. Когато времето може да бъде споделяно с хора, които действително чрез участието си в терапевтичния процес синхронизират
характера си с любящата мъдрост, смисълът от заниманието с тази прекрасна
професия става преливащ. Когато обаче въпреки трудностите, вероятност за актуална
характерова интеграция присъства, макар и в много по-бавни темпове отколкото
при работата с обичайните невротични проблематики, тогава е добре отговорността
да бъде поета от терапевта и работата продължена.
.......................................................................
👉 “В тези случаи несъзнаваното желание на пациента не е да бъде разбран, а да евакуира чувствата, които в момента няма капацитет да преживее и обмисли. Контактът с пациента е особено труден, тъй като най-често интерпретациите се преживяват като атака, а това води до опити за контрол върху терапевта чрез още по-екстремно (и агресивно, бел. ред.) използване на проективна идентификация, което засилва риска от траен блокаж в психотерапевтичната ситуация.“
Светлозар Василев, 2020
“В тези случаи психотерапевтът трябва да поддържа своя психичен баланс и да се
опита да достигне пациента си чрез центрирани върху себе си интерпретации. “
Steiner, 1994
💡Коментирам цитатите от Василев
и Steiner заедно,
тъй като вторият дава отговор на първия.
При работата с клиенти с патологична
психична организация се случва така, че поради разцепеността в основата на
която стои характерова параноидност, когато тя бъде активирана (колкото и меко,
бавно и центрирано да работи терапевтът), човекът в агресивна проeктивна
идентификация активно евакуира параноидната си нараненост във вид на болна
агресия (пожелателно само вербална). Тогава терапевтът е нужно да удържи, да контейнира
и трансформира имплицитно събудените в себе си съдържания, за да остане
самообладан и реагира адекватно и хладнокръвно. Опитът ми говори, че в такива
моменти каквото и да каже терапевтът, както и да се опита да отрази ставащото,
дори по най-адекватния и качествено интерпретиращ и спокоен поведенчески начин,
клиентът има нужда просто да „изсипе“ съдържимия параноиден заряд. Евентуално,
ако терапията бъде продължена, след време когато се разшири способността за
метакогнитивна самосъзнателност, проследяване собствените психични движения и
успешно преобразуване на по-външните слоеве на параноидността, тогава се появява
и оценяване на цялото удържане и стабилност на терапевта. Защото въпреки
всичко, клиентът има нужда точно от него, а в хода на терапията промените бавно
се случват. Както умишлено повтарям в тези редове неколкократно, при терапията
на характеропатиите важат насоките „Бързай бавно!“ и „По-малко е повече!“.
...
С искрено уважение,
Орлин Баев
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук в коментарите!