За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

неделя, 17 юни 2018 г.

Месоядният вегетарианец


Забележка: долният текст е от тази тема на форум http://beinsadouno.com

......................................

Повече от 20 години от живота си съм бил стриктен вегетарианец - по етични съображения. От 2+ години съм месоядец. Чувствам се чудесно и въобще не ми омръзва. От два месеца съм на нисковъглехидратна диета - супер ми е, свалих 7 кг., а се надявам и още няколко, докато тялото ми просто пее от кеф и не само, че нищо не ми липсва, а се чувствам прекрасно. Оказва се, че поне на емоционалното ми тяло месото и енергията, която носи, му харесва много. Виж, с нравствеността имам сериозно противоречие и знам, че отново ще спра месото. Но, слушам си се отвътре, отвъд теориите и бля бля.

Питат ме вегетарианци: „Като си бил толкова време вег, не ти ли е гадно, нямаш ли противно усещане?“

Кое усещане - че ми е супер вкусно като ям вратна пържола ли? :) Или че изяждайки парче месо или яйца със сирене, се чувствам супер удовлетворен, тялото ми се радва и мога със съвсем малко количество, докато с веджи храните ядях с килограми и качвах до 300кг. (е, почти... :) ) и никакво усещане за удовлетвореност нямах? Понякога се шегувам, че поне при мен, да бъда вегетарианец означава да съм угоено прасе, освен ако не си наема специална готвачка да ми бърка ядки, кълнове и т.н. специално внимание, което аз няма как и не искам да отделям на манджите. Като не ям месо, ям ляп и кашкавалки, ориз, картофи, спагети, варива и т.н. А това са въглехидратни "ядрени" бомби, които обаче не ме насищат никак, ама никак и ям много,  започва да ме дърпа сладкото, ставам угоено прасе и се завърта метаболитен инсулинов цикъл на освиняване... 

А с парче месо, салата, малко кисело мляко и т.н., ям веднъж на ден, а цял ден на работа буквално забравям за това и се чувствам супер заситен. Пак съм малко отгоре с килата, може още пет-шест надолу, но то е защото ям по най-неподходящото време - преди лягане. Но това си е моят режим, така си ми харесва и за мен е о'к. Та, с едно парче месо от 100-200 грама веднага нуждата ми от тъпчене изчезва, желанието за сладко се изпарява, а тялото си пее балади на металика, при което просто забравям за яденето, до следващата вечер... 

Имам нравствено противоречие, въпреки че със сегашния ми режим съм супер на ниво усещания. Обичам животните, а ги ям. Съзнавам и това ми е конфликт. От друга страна тялото ми буквално се кефи на месото и се отвращава от варивата, хляба и пр. - бях на един ритрийт. Там ядях супер малко - по една купичка на ден, но все зърнени - овес, ориз, булгур... - за 12 дни качих три кила, при положение, че ядях шепа на ден, при това разделно, без сирене и т.н.... С годините метаболизмът се забавя и ако на 20 ядях 10 пъти на ден с кила всеки път и бях 20 кг. надолу, сега е различно... Едновременно мога да ям много по-малко, но и трябва да внимавам повече. 

Та, нравствеността казва едно, тялото друго. Ако някой каже, че хлябът и варените зърнени са мъртви и затова не носят усещането за задоволеност, освен изядени в промишлени количества, ще е прав. Хубаво, нямам нищо против суровите ядки, семена, кълнове и от сорта, когато са добавка към салатка. Ама това да папам само – не съм там.

Повече от 20 г. бях вегетарианец по вътрешно убеждение. Никой не ме е карал да го спирам. Напротив, спрях го в най-неподходящия момент - в казармата. А след нея родителите ми бяха твърдо против - тогава никой не беше и чувал за вегетарианство. Но се отстоявах - поради ненасилието, поради любовта ми към животните. Сега от 2 г. късам плът хищнически - хищникът в мен се кефи яко. Ангелът, който също присъства, при това осезаемо, се хваща за главата. Тялото се радва, а на кантарчето му олеква. 

В последните години на веджи папкане, в мен се появи т.н. формиране на реакция. Започнах да виня месоядците - да ги виждам като изроди-убийци с ниско съзнание, долни твари... Всъщност на мен самия ми се е ядяло месо, но потиснатото и изтласкано несъзнавано желание се процеждаше като реакция към тези, които го правят. Интересното е, че след като започнах да раздирам плътта на съществата, ... се смирих, станах по-толерантен. Може би съм недорасляк-низша душичка, low life creature, но просто споделям динамиката си. Ангелът в мен иска режим офф месо. Тялото обаче изключително силно се кефи на месото, нормализира си метаболизъмчето и килограмките, изчезва му нуждата от голямо количество папо, стабилизира си хормоните, тананика си любовни мелодийки... Тоест, на клетките, на физиологията ми и е добре на месо. На Човека не. 

Както казах, над 20 год. бях на вегетарианско хранене - по вътрешен повик. Последните няколко обаче си давам сметка, че в мен се е появила нуждата от месо - в началото съм я потискал автоматично, после се прояви като агресивна реакция към месопапкащите, която осъзнах и започнах да го ям.

Какво се промени в мен и живота ми, се питам - частични отговори мога да си дам. Дали съм жалък безлюбник, алчен и безскрупулен, нехаещ за живота човек? Нищо такова - рева при вида на насилието, супер горещо сърце имам, фина душичка, обичам силно, дълбоко, отдадено и истински, мога да жертвам, доста съм решителен, имам достъп до вътрешните си ориентири и дори светът да крещи в точно обратната посока, си ги следвам с пълна увереност. 

Тогава уот дъ ф.. става с жалкото ми грешно битиенце? Интроверт съм. Правя се на екстраверт, но принципно съм си интроверт. От 17 годишен мечтая за монашески живот, но думите на Петър Дънов, че вече светът е манастирът, са ме спирали и монах в този си живот няма да бъда. В доста предишни съм бил... Интроверт съм, старая се да намирам баланса между навътре и навън. Но, вероятно съм го позагубил, въпреки липсата си на шумна реклама. По-скоро никаква реклама - не съм дал досега и лев за такава, но просто си творя. Въпреки това, може би малко се престарах с публичността си. А тя изисква много агресивна енергия, замазана от красиви усмивки и думички.

Протича процес в мен и на мен самия ми е интересно да го наблюдавам. Не искам съвет, а по-скоро мисля на глас (на писане) - имам си вътрешните насоки и жалони. Тече процес някакъв в мен - намиране на баланса комай. Сега ям месо, но знам, че ще го спра. Нравствеността, низхождаща от любовта, го иска. Тялото физическо и емоционално точат зъбки за кръвчица и много им харесва месото, включително до клетъчно ниво - чувствам, усещам го. Защо това противоречие в грешния ми животец?

Обичам силно, имам достъп до вътрешна, естествена нравственост, много животи съм бил монах, свещеник... Тогава какво, по дяволите? Защо клетките ми са така щастливи от месото, нормализират се, направо танцуват брейк, танц със саби и хип хоп с кеф? 

Балансът! Златната среда, хармонията, центрирането по отношение на житейското ми присъствие. Дълго време се нагаждах към разни школички, буквално потисках целостта си, за да се впиша в малките им разбирания и критерии. Интровертно преглъщах кривотийките и посредственостите им - за да получа дипломното им одобрение и успея професионално. Особено в една от тези школи с най-много часове в нея - външно лъскава, но отвътре гнила в алчността, неуспешността на актуалната си работа с реални разстройства и неразбиранията си. Натрупах автоагресия. Постепенно ми се появи нуждата от месо. Клетките ми започнаха да си го искат, за да изкрещят бунтарски, за да се прояви енергията на здравото себезаявяване и собствено присъствие в света - не нагодено, но автентично. Пиша и осъзнавам в момента на писането. Временно е това с месото. Помага ми да изкарам натъпканото разочарование от теснотията на психологията и психотерапията, да преобразувам автоагресията в здрава, насочена навън агресия. Процес на преобразуване на автоагресия в автентична асертивност. Този процес си върви в мен. Когато достигне преломна точка, нуждата от месо сама ще отпадне - знам го и слушам интуицията си. Имам я и си я слушкам.

Ако Господ е рекъл да задържи грешното ми житие битие, пак ще бъда веджи. Ако не, готов съм във всеки момент да си одим. Да бъде волята Му!  

Орлин, нищожен грешник


вторник, 5 юни 2018 г.

Прозиране - Випассана


Върнах се от 12 дни медитативен ритрийт. Един следобед, 10 пълни денонощия и една сутрин. През цялото време без телефони, нет, комп, тв, ръчен часовник (аз поне нямах), без говорене и общуване дори невербално. 11 дни гонгът удря в 4 сутринта – ставане, хигиена, сутрешна гимнастика, малко физическа йога и от 4.30, в Дхарма помещението, в залата за медитация, седнал на земята с кръстосани крака, прав гръб, застиване в мълчание не само външно, но и ментално. Седяща медитация по 12 часа на денонощие. Не след дълго, другите дейности също се превръщат в медитативен процес – ходеща медитация, ядене медитация, вземане на душ медитация, медитативно слушане на вечерна лекция. Като махна часовете на неосъзнат, автоматичен сън и неизбежното разсейване, се събират 12 часа статична и около 6 часа динамична медитация – общо 18 на ден.

Първият ден – болката… Болят краката, та се късат. Не само коленете и изтръпването до невъзможност за ставане преди протичането на кръвта отново, но и нервите, идващи чак от кръста и преминаващи през целите крака. От странната за бял човек поза се получава някакво усукване на тези нерви и боли – отначало леко, но постепенно се усилва. Сякаш боли зъб, но в краката и кръста – все болка, идваща от нервни окончания. По някое време става чиста агония – много ценно преживяване, откъсващо от така привичното закачане към удоволствието и отбягване на трудността. Не, няма мазохизъм и аскетизъм, не. Има намиране на златната среда. Отначало, първите дни, през цялото време е позволено да се сменя позицията – тихичко и бавно, безшумно и внимателно, като фокусът остава в медитативната техника през цялото време. Учудващо, само за няколко дни телцето започва да свиква и можеш да поддържаш позата неподвижно все по-дълго. От четвъртия ден три пъти по час нямаш право да мърдаш – абсолютна застиналост.


Първите дни мълчанието в присъствието на другите вади травмички – отхвърляне, самота, изоставяне, необичаност, неразбрана изложеност… Налага се да осъзнаваш и пускаш тихото медитативно присъствие да прегръща и разтваря зарядите им. Също болезнен, но ценен, психотерапевтичен процес. Някои почват да окапват – намират си извинения и бягат, напускат процеса. Постепенно обаче всичко си идва на мястото – по-тежките травми се постапят, седенето става по-лесно, появява се все по-силна решителност, воля, издържаща трудностите мъжественост, дисциплина на тялото и ума. Мощна психотерапевтична стойност има медитацията!

Силен курс – интензивно хвърляне в процеса на оттегляне на сетивата в медитативен транс, съсредоточаване, медитативен полет и самадхи – пратяхара, дхарана, дхияна, самадхи. Без големи приказки, на практика, сякаш е най-естественото преживяване в човешкия живот. А не е ли, когато онзи стремеж към истината те е разкъсвал отвътре, замазван от крещящите писъци на страстите и привързаностите, на „аз и мое“ невежеството, на стремежа да имаш, нежели да бъдеш…  Споменавам санскритски термини, но всъщност на този курс през цялото време се ползваше пали – ритнал камбанката циг….. , пардон, древен език, развивал се успоредно със санскрит. Да, но го недолюбвам, не ми харесва нито звученето му, нито свързаността му с южния, теравада будизъм – хинаяна. Да, този курс също беше свързан с хинаяна будизма... Ако махаяна, ваджраяна/тантраяна и дзогчен/махамудра будизмът са като ролс ройс, самолет с вертикално излитане и совалка, то хинаяна/теравада е като счупено детско колелце. Но, само казвам, че пред пали предпочитам санскрит...

Шийла, Самадхи, Праджня – нравственост, себереализация, мъдрост. Така през цялото време се обобщаваха осемте стъпки на будизма до тези трите. Добро обобщение! За да прогресираш в самадхи, е нужна основата на нравственото поведение. За да спазваш по естествен начин нравствеността и да я познаваш не като външна наложеност, а като идващи от дълбините на мъдрото ти сърце закони на Дхарма, прогресът в самадхи е наложителен. Няма мъдрост, не може да съществува Праджня без такава любящо истинна себереализация. Трите са неделими и условно разделени, както качествата на огъня – както силата, топлината и светлината са едно.

През тези десетина дни, масираното практическо усилие дава осезаеми резултати. Неусетно медитативният транс стана все по-дълбок. Секунди след сядането, сетивата се оттегляха навътре в пратяхара, потъване осъзнато в тета, че и делта мозъчни вълни. Умът крещи, не иска този процес, мрази го. Егото ненавижда медитацията – защото тя го смирява, отпуска го, губи се невротичният му контрол и напрегнатото му състояние на тревожна битка, през което поддържа въртопите на псевдоважността си и подхранва дълбоките си когнитивни схеми (самскари). Сядаш да медитираш, потъваш, фокусираш се, литваш в дхяна – по някое време обаче осъзнаваш как умът те е захванал и завъртял в някакво „свръхважно“ разсъждение, планиране, визуално мечтаене, копнеене, страстно желаене… Тогава се връщаш обратно. Пак осъзнаваш отнасянето, пак се връщаш, пак и пак и пак и пак. Постепенно умът става все по-фокусиран, все по-смирено спокоен.

Първите 4 дни – съсредоточаване в дишането. После в усещането на носа и ноздрите, в телесна зона. Малко по малко, се дава практиката на същинската випасана. Започвайки от фонтанелата, сканираш тялото надолу. В началото само отгоре-надолу, част по част, постепенно все по-цялостно, паралелно, интуитивно непринудено и в двете посоки. Простичка техника, която в този курс се дава парченце по парченце, стъпчица по стъпчица. Простичка и именно затова прекрасна техника е випасана. Ако имаш опит с крия и кундалини, с тантрично осъзнаване на тялото, на вътрешната си енергия, канали и центрове, се получава с лекота. Фокусът е в усещанията. Отначало випасана прилича на прогресивна мускулна релаксация или автогенен тренинг а ла Сидхарта Гаутама. Постепенно обаче се оказва, че е много повече. Няма възнамеряване на отпускане, въпреки че наблюдението води до такова. Наблюдаването на телесните усещания служи като динамичен обект за съсредоточаване и медитация, за дхарана и дхяна. Буквалният превод на думата випасана означава прозиране, ясно виждане, инсайт.

Интензивната концентрация в усещанията придвижва в посока самадхи. Това придвижване е осезаемо, преживяемо е практически, отвъд всякаква теория – само така може да бъде разбрано. Практиката на самадхи постъпателно превръща медитативното наблюдение на телесните усещания, в осъзнаване на вибрацията, на енергията зад тях. Започва да се случва реалната випасана – прозиране на истината отвъд привидността. Изразено през термините на махаяна будизма, съзиране на Буда природата зад телесната, лишена от субстанциалност илюзия. Ом Мани Падме Хум: скъпоценността на истината в лотоса на тялото. Осъзнаване на шунята, празнотата, на липсата на постоянство и преходността на наблюдаваното – анитя. Прозиране на преходността, водещо до осъзнаване на същината отвъд.

Прозиране, випассана, при което водещият двигател е диалектиката на развиващото се съзнание. Будистка, събуждаща от илюзията на вкопчването в удоволствието и отбягването на неудоволствието диалектика. Спокойно осъзнаване преходността и приемане на болката, при все по-развиваща се непривързаност към жаждата и закачането към страстта. Теорията на тази събуждаща/ будистка диалектика, е следната. Причината за страданието е невежеството, в основата на което стои зависимото вкопчване, желаенето на удоволствието, при отбягване на неприятното, на болката. В същността на отбягването на трудността и болката седи страхът. Страхът всъщност е спомен за болката и опит за отбягването ѝ. Това е разсъждение с ключово значение за разбиране не само на будизма, а на човешкия живот въобще.

Практиката на осемте будистки стъпки, разрешаващи противоречието между вкопчването в удоволствието и отбягването на болката в приложен диалектичен синтез, се свежда до вече споменатите три: шийла, самадхи, праджня. Нравственост, идваща от Дхарма, практика на интензивно фокусиране и осъзнаване, водещи до мъдростта на истината, на реалността. Випасана съдържа и трите – прави се върху фундамента на нравствения живот, за да може интензивният процес на самадхи да разкрие мъдрото прозиране на реалната природа на нещата.

А чисто прагматично – ето, сядаш да медитираш. Започва да боли. Наблюдаваш болката и не отговаряш нито с действие, нито с ментална реакция, но продължаваш самадхи практиката си на фокусирано осъзнаване, прозиращо преходната празнота на болковите стимули. Болката мощно води до истината и е инструмент на истината. Никакви визуализации, ментални разсъждения и изкуствено предизвикани емоции не помагат – сриват се като замък от карти пред болката. Оставаш ти, духът и болката – лице в лице. Само истината издържа пред нея, нищо друго!

Нека стане ясно – в практиката на випассана и в будизма въобще отсъства какъвто и да е мазохизъм. Присъства намиране на златната среда. Твърде дълго животинската ни природа и социалното ни его са ни карали жадно да залепваме за наслаждението и страхливо да бягаме от трудността. Дори съществуват психологични теории-недорасляци, приемащи че главният човешки мотив е страстният стремеж към удоволствието. Не, смисълът, любомъдрата истина е първичният мотиватор на Човека!

Няма фанатизъм – когато болката, усещането за невротична шугавост или взривяващо нетърпение станат твърде големи, променяме позицията, ставаме, раздвижваме се, правим малко йога, разтягаме се, даваме си почивка, за да продължим не след дълго медитативната работа отново.


По същия начин, непривързано равнозначно (вайрагя, equanimity), реагираме на приятните усещания. Същото себевладеене, но в обратната посока. Ако при болката ни се иска да избягаме, но оставаме в нея с празен ум (шунята) и присъствие на духа, то при удоволствието, дифолт импулсът е за потъване в него до пълно залепване и пристрастяване, което е най-сигурният начин за увеличаване на страданието. Непривързана равнозначност на отношението към приятността – вайрагя. Логическият поток, следващ принципите на тази будистка диалектика, води до основателното заключение, че успехът в тази равнозначност към удоволствието е пряко свързан с умението ни да присъстваме неотбягващо в другия диалектичен полюс – болката. Доколкото самадхи и преминаващата през него праджня (истинна мъдрост) превръщат болката в неутрална енергия, дотолкова съумяваме да се отнасяме непривързано равнозначно (вайрагя) към преходността (анитя) на удоволствието. Разсъждения шперц. Когато са прагматично прилагани, са способни да отворят вратите на свободата!

Практически – ето, медитираш. В ума започват да се появяват приятни размисли за успеха в дадено направление и област, приятни сексуални образи и усещания, приятно преживяване на проницателното усещане за енергиен поток и вибрация зад външните възприятия, приятни спомени за тази или онази храна и очакване за следващата… Доколкото можем спокойно равнозначно да присъстваме в провала, осъзнавайки непостоянството му също толкова, колкото и на успеха, да общуваме с другия пол от сърце и намираме целостта в мъдрата си сърдечност, доколкото приемащо се отнасяме към грубите медитативни усещания, противоположни на фино „успешните“ и към изплуването на психичните си травми, вадени от медитативния процес, доколкото намираме храна в безкрая си отвътре, дотолкова със спокойна вайрагя можем да оставим страстните мисли, образи, социални и поведенчески изкушения да преминат. Защото те преминават, когато прагматично и на дело сме отработили тази диалектично-синтезираща болката и удоволствието в трета и надхвърляща ги позиция на вайрагя! Будистка диалектика – приложно мъдра теория, преминала в жива практика.

Както подчертах, че будизмът няма общо с какъвто и да е мазохизъм, така искам да кажа, че няма общо и със странене от житейските радости. Има общо със златната среда, с тази трета, диалектично преживелищна позиция, от която удоволствието е ползвано с умереност, вливаща го в медитативния, свещен процес – основен принцип в тантричния, ваджраяна будизъм. А има ли друг будизъм? Има… Има и теравада – хинаяна будизъм, имплицитно включен в, но и далеч надхвърлян от махаяна, от голямата събуждаща колесница. Дали с тези думи критикувам южния, хинаяна будизъм? Не. Просто казвам, че е свързан с буквата, догмата, с известна ригидност в разбиранията и практиката, липса на широта и размах, криво егоистична мотивация в разбирането си за просветлението, което затова и присъства в него предимно на теория. Махаяна, а още повече ваджраяна будизмът на свой ред, прегръщат и изцяло включват хинаяна/ сутра будизма, надмогвайки ограниченията му с широтата, синтезиращата си холистичност и интегралност, включваща и ползваща различни гледни точки и практически подходи, както и с изцяло различната си мотивация за целта и смисъла на просветлението. Но, стига толкова за хина и махаяна, за малката и голямата будистки колесници – всякакви хора, всякакви избори… Ето, този 12 дневен прекрасен медитативен курс, е организиран от хора, свързани с теравада, хинаяна будизма. Чудесни люде и обучение!

Много вълнуващо приключение. Издържане на болката, дисциплина, разделение между мъже и жени, надмогване на сексуалните страсти, превръщане на всеки миг от ежедневието в медитация, та чак до проникване на осъзнаването в съня, монашеско затворническо оттегляне. 12 дни в мълчание (е, понякога го нарушавах с руснака от стаята ми…) и устрем изцяло към вътрешното преживяване. На втория ден силно исках да избягам – но, останах и никак не съжалявам. 12 дни монашески режим – нещо, което от 17 годишен искам, но знам, че в този живот не е това мисията ми…

На втория ден фокусиране в дишането, вниманието ми само започна да се придърпва към основата на носа – непринудено. Появи се едно налягане, естествено засмукващо цялото внимание и даващо стабилна и силна концентрация. Започна да се появява онази пулсираща светлинка – широк кръг, до вертикален овал от светлина, с черна вътрешност, подобно на око със зеница. Появява се по-обемно, започва да се движи напред и стеснява до точка. Когато точката изчезне, вече се е появило новото пулсиращо „око“, което за няколко секунди също преминава напред и изчезва, за да се появи следващата пулсация. И преди ми се е случвало, когато съм правил фокусиране, но за толкова дълго и систематично, никога. Започнах да чувам и жужене, звънко ом-кане, идващо сякаш от тишината. Дори наоколо да имаше шум, жуженето си беше там. По някое време си казах – това око е просто дразнене на очните нерви, в следствие от съсредоточаването – и какво от това?! Същото за звука – просто въздухът и вътретелесните шумове, на фона на външна тишина. Спрях да им се прехласвам – през следващите дни понякога се връщах към тях, когато естествено засмукваха вниманието ми, но не им отдавах голямо значение, а правех практиката. Многократно осъзнавах как докато медитирам, визуалната представност е преминала в сън – сън, който обаче осъзнавах. Ако имаше в него интересни или травмени елементи, правех малко когнитивно реструктуриране, поигравах си с образите с нлп похвати и ги оставях да се разсеят, отдавайки зарядите им в практиката. Ако сънят съдържаше просто обичайното смесване на образи и мелене на дневния опит в образно-метафоричен вид, просто го наблюдавах и пусках да се разтвори в празнотата, в шунята. В рамките само на няколко дни, потъването в медитативен транс  започна да става автоматично и мощно – сядам и след няколко мига, хоп – съзнанието се оттегля силно навътре, а тялото се отпуска в дълбоко изчезване. Не винаги обаче. Има някакви неведоми за мен поне цикли – неизвестно защо, някога това медитативно потъване бе прекрасно и интензивно, преживяването на потока от вибрантна енергия проникновено и плавно протичащо. Друг път, изплуваше силно напрежение, травми, неповратливост, а усещанията бяха единствено груби, неприятни, тежко негативни. Това е и целта на медитацията обаче – нито привързване към вълшебното дълбоко и блажено преживяване, нито съпротива към другото, а равнозначно отношение и към двете. Нормална част от процеса е тази цикличност.

Когато медитацията се случваше силна и дълбока, имах интересно преживяване: сякаш цялото ми физическо тяло изчезваше в потока от фини вибрации, а възприятието се прехвърляше в различна модалност. Сякаш бях течен кристал, течна плазма, пулсираща и изпълнена с живот, сила, мъдрост, свещена красота, свобода. Случване от различно измерение - като че ли бях едно вибрантно диамантено тяло, притежаващо качествата на вътрешната човешка мандала. Не го визуализирах отвън-навътре, а отвътре-навън го преживявах. Казах си: ахааа, ясно защо тибетците са си нарекли системката ваджра яна, диамантения път...

Всяка вечер слушахме на запис лекции от Гоенка, главният разпространител на Випассана техниката. Много харизматичен човек – неслучайно му се е отдал този бум в световен мащаб. Каузата му е добра, медитацията силна, интензивна. Моралните принципи, отдадеността, чистотата, мъдростта, които вървят заедно с нея, са толкова нужни в съвремието ни. Гоенка говори силно и красиво. Използва хипнотичен глас и техники, вмъква внушения, внедрени команди, ползва хипнотични езикови похвати (вероятно дори без да знае, че го прави) – чудесно, посланията му като цяло са добри.

Съвсем добронамерено и с уважение, малко здрава критика. Често говореше за молитвата и Бога негативно, дори с насмешка. Според него молитвата е някакво зяпнало искане, чакане на външна помощ и позоваване на външна сила. А Бог е представян от него буквално, през инфантилно мислене, отново като нещо изнесено, външно. Наистина такова е разбирането на тълпата и то е много далеч от същинското. Същото е виждането междувпрочем и на будистките тълпи – екстернализиране и виждане на Буда по същия начин, като нещо външно. Същите молитви, същия детско незрял модел на неразбиране. Искам да кажа,че това което Гоенка нарича Бог и молитва и така антиразбиращо и явно през пълната липса на личен опит в красотата на молитвата критикува, няма общо с дадена религиозна или психодуховна система, а с инфантилно – невежи мисловни модели.

Религиите, в които се ползва понятието Бог, са започнали съществуването си действително по интересен начин. Отначало наистина са се покланяли на т.н. Анунаки, Елохим(и), на Деви и „богове“, наричани така от примитивното тогава човечество, но практически не по-добри от него, освен с научния си прогрес, постижения и удивително продължителен живот. Можеш, читателю, да се поинтересуваш от книгите на Зекария Сичин, както и от сравнителната религия, от древните шумерски, акадийски и ведантически текстове, от гръцката, нордска и т.н. митологии,  отразяващи хрониките и делата на „боговете“. Така са започнали индуските философско – религиозни вярвания, юдаизмът, християнството и мюсюлманството – с поклонение пред тези космически пришълци.

С времето обаче нещата коренно са се променили – психологизирали са се. В споменатите религии понятието и преживяването на Бога отдавна е идентично с Дао, с любовта, мъдростта, с изконната истина и смисъл на човешкото съществуване, със законите на Битието, Дхарма. Разбира се, във вътрешния си, езотеричен смисъл. Тълпите, независимо дали са християнски или будистки, следват стадното си мислене, в което Бог или Буда са еднакво външни обекти. За молитвата – отново, за чия молитва. Тази на стадото, независимо дали е християнско, хиндуистко, будистко или мюсюлманско, действително представлява едно незряло, зяпнало просене от его инфантилна позиция.

Реалната молитва обаче е когнитивно реструктуриране, акордираща с Дхарма работа с мисленето, ословесен дълбок порив към любовта, мъдростта и истината. В такава зряла молитва обръщението е към собствените вътрешни принципи, към христовата, божествена, буда природа извътре. Истинската молитва е прекрасен нравствен повик, насочен към синхрон с принципите на сърдечния морал (шийла), но и прихващане на естествената когнитивна способност за мислене през думите и насочването ѝ към вътрешната цялостност и свобода. Защото на по-високо ниво молитвата естествено преминава в медитация, в тихо съзерцание. Тоест, нямаме никакво противопоставяне, а идентичност. Умът и мисленето не са отричани, но са ползвани и плавно надхвърляни. Вербалността води до медитативния, съзерцателен ум. Гоенка обаче ги противопоставя неразбиращо…

Гоенка също така противопоставяше в лекциите си образната работа с въображението и медитативно сетивната работа с усещанията. Да, кинестетичните усещания са най-близо до възприятието на вътрешната енергия, на вътрешните тела, на Буда природата (която в теравада странно защо, дори не се споменава). Отново обаче – реално противопоставяне извън нечие неразбиране отсъства. В момента на писане на тези думи, работя като психотерапевт от 12 години. В медицината като цяло и в невронауките в частност, се ползват изследванията на болестните състояния, даващи огромна информация за здравото състояние в норма. По същия начин в психотерапията, работейки със страха, научаваме много за смелостта. Ползвайки тъгата, стигаме до мъдростта. Познавайки гнева, достигаме до мощната и здрава мотивация за живот и развитие. Опознавайки вината, се научаваме да се себезаявяваме асертивно. Като цяло, психотерапията се явява незаменима част от кой да е духовен път. Свами Сатянанда, този интегрален йогин, целенасочено и пряко вклюва психотерапията като ключово важна йога крия (техника). А има и научно когнитивна и будистка и християнска, йога и т.н. психотерапии. В психотерапията се работи със същия ум, както в будизма, даоизма, християнството, но на едно по-приземено ниво – умът обаче е същият. Опитът в психотерапията на неврози сочи, че освен с малките изключения на изключително кинестетични хора, няма как да се работи само с усещанията. Да, те са базисни – Гоенка е много прав за това. Обаче съществува и визуалността, аудиалността, вкусът, мирисът, мисловната способност. Вярно, много е вярно твърдението на Гоенкаджи, че принципно медитацията сваля външните невротични защити и маски, за да изплуват дълбоките когнитивни схеми (скандхи и самскари) и бъдат преобразувани, стопени от широкото медитативно присъствие на самадхи и праджня, от мъдрото съзерцание. Така е! Обаче, човешката когнитивна система е съвкупност от петте сетивни системи, паметта, вниманието, възприятието през тези системи, филтриращо се през базисните сублиминални сценарии. Опитът ми показва, че ползвайки единствено медитация, базирана на кинестетиката (на усещанията), въобще не винаги това води до успешно премахване на невротичните защитни механизми и въпросното мъдро прегръщане на базисните когнитивни схеми. Или отнема твърде много време, буквално десетилетия, цели животи. При това резултатите са несигурни. Човек има нужда отначало през ума си чисто интелектуално да достигне до някакво себепознание, да осъзнае и „разплете“ маладаптивните си защитни механизми – това прави анализата, когнитивната терапия и т.н. След това човек има нужда да използва визуалната си, слухова способност, да употреби думите молитвено така, че да трасира пътя си по разтваряне на натрупаните маладаптивности. Всичко това, за да ползва вътрешното познание не за да бяга от самсара, а за да приложи мъдростта в ежедневното си социално поведение – карма йога. Такъв холистичен подход изключително силно катализира и ускорява базисната работа с усещанията и медитативната работа със самадхи, на надхвърлянето на ума – този джнана йога процес, ползван в будизма.

В психотерапията в кабинета на психотерапевта, или в психотерапията на най-добрия психотерапевт, живота – най-силният инструмент е любящата вяра, сърдечната искрена отдаденост, бхакти. Когато сърцето гори активно, тогава и медитативният подход придобива особена сила. С тези си разсъждения само потвърждавам валидността на думите на Гоенка – усещанията действително са базисна сетивна модалност и през тях достъпът до вътрешното, медитативно познание, е най-директно преминаващ в преживяването на енергията, възприемана от разширяващото се съзнание. Гоенка обаче, в практиката на випасана, подобно на колегите си от махаяна зен будизма, пропуска градацията от овладяване на ума през ползването на останалите сетива и ума, която градация катализира и ускорява пътя многократно. Ако интелектът, слуховата, визуална и т.н. системи не са ползвани активно, твърдя че дори и при постигане на самадхи и праджня (мъдрост), на нивото на социалната личност и его е възможно да са останали недокоснати и неразрешени психични съдържания и динамики. В тибетския будизъм, индуската и даоска йога, а дори и в християнството (в езотеричното такова), са вникнали в описвания факт и активно ползват интелекта, визуализацията, мантрата и молитвата, за да ги надхвърлят в действително по-дълбоката и свързана с кинестетиката практика на дхяна, махамудра, дзогчен, чи гун, исихия, съзерцание…

Горните ми думи са резонна, искрена и добросърдечна реплика на някои сериозни пропуски в подхода на теравада като цяло и на разпространителя (Гоенка) на един от медитативните подходи – випасана.

Извън това, 12 дневният курс е великолепен. 10 дни пълно мълчание, масирана и интензивна практика, директна преживелищност. На този курс чувстваш, че самадхи не е някъде далеч, а е ей тук, под носа ти, напълно постижимо с редовна и отдадена практика. Появява се познанието, че можеш, действително си способен да разрешиш с десетилетия смазвали те страсти и зависимости, на които си робувал. Защото интензивната и ежедневна медитация прониква до базисната бинарност на този живот, до отбягването на страданието и залепването за удоволствието. В медитативния транс преживелищно се научаваш да възприемаш болката толкова безпристрастно, колкото и непривързано да се радваш на удоволствието – и двете осъзнавани от третата, диалектично синтетична позиция на безкрая ти!  

От все сърце благодаря за това обучение и практика! Ако бъда допуснат, с радост ще се включа в следващи работилници!


С обич и уважение, Орлин






неделя, 20 май 2018 г.

Форум или сурат-тефтер

Немалкото възможности на информационното общуване

През 2005-та година попаднах на форум http://beinsadouno.com – порталът към съзнателен живот. Хареса ми и започнах да пиша по теми, които ме интересуваха. Тогава бях силно заекващо човече, пълно със страхове. Не можех две думи да обеля не само вербално, но и писмено – изказът ми не беше развит. В продължение на около седем години участвах активно по вълнуващи ме теми. Имаше много посетители и се заформяха люти дискусии, дебати, наситени с контрамнения, аргументи и контрааргументи, доводи, доказателства на приеманата теза, отхвърлянето или модифицирането ѝ. В този форум пишеха все интелигентни хора, с много за казване и добър стил на изразяване. Често конфронтацията бе изключитено силна, но тонът винаги културен, при това с великодушно допускане на различието, учене и преобразуване на гледната точка, когато градивната критика към собственото разбиране бе резонна, а другата позиция аргументирано обоснована. Хубавото на форумите е, че темите продължават да съществуват дълго, след като дискусията е приключила – когато някой се интересува от даден въпрос и кликне в търсачката, излиза веднага и може много да послужи - изключително полезно.

С искрено сърце мога да кажа, че годините на активно писане в портала за съзнателен живот, ми дадоха много. От човек, на когото от една дума му се връзва езикът, общуването в този форум ме превърна в словоохотлив лектор, имащ какво да каже и знаещ как да го изрази въздействащо. Успоредно с участието ми в тази виртуално-културна общност, завърших психология, подхванах няколко успоредни обучения по психотерапия, нлп и др., предизвиквах и трансформирах страховете си ежедневно и ежечасно. В портала за съзнателен живот се научих на логическо мислене, аргументиране, издържане на здравата градивна критика и учене от нея, решително себезаявяващо оборване на необоснованата и нездрава критика. Логическо мислене, при това единствено като социален израз на когниция (менталност) от по-висок, над-механичен, трансперсонален порядък.

Първоначално между тази ми все по-узряваща способност за асертивно аргументиране и социалната ми личност, имаше огромна празнина. Процеп, съставен от страховете ми на пе-пе-пелтек. С много интензивна, бих казал безжалостна работа по себе си, това емоционално и социално-поведенческо „дере“ се запълни със самоуверена смелост, идваща от приложно себепознание. Заекването ми понамаля, а оформената в портала способност за прецизен писмен изказ, постепенно но сигурно, се прехвърли в ежедневието ми. Благодаря на всеки съпорталец за това!

Появи се сурат-тефтер медията (фейсбук). Слагане на снимки, селфита, две реплики, много на витрината и празно в склада. Колкото по-малко писане и повече визуалност, по-вървежно сред деградиращите мозъци на съвременния зяпащ човек. В същото време, порталът за съзнателен живот започна да поугасва. Все по-малко хора започнаха да пишат. Някъде около 2013-та г. направо замъждука. Реално активна остана единствено рубриката „Психотерапия онлайн“. По-бързото прехвърляне в сурат-тефтерната плиткост, се ускори и от форумното „изчезване“ на админите. Активното им участие в инициирания първоначално от самите тях портал, се загуби.

А фейсбук, инстаграм и социалните мрежи от такъв вид? Супер са за получаване на информация, за показване на снимките от Сейшелите и предогледалните селфита от тоалетната на клуба, добри са за споделяне на кратки мисли, за насочване към по-сериозни и ценни медии. Сурат-тефтерът се ползва за реклама, за организиране на виртуални групи по интереси, групи за взаимопомощ. В социалните мрежи човек може да общува с познати от целия глобус – много са добрите приложения.

Социалните мрежи от типа на сурат-папира обаче, не целят задълбочени дискусии, развиване на брилянтна мисъл, висока панорама, широк поглед, умения за дебатиране, явяващи се изнесена социална способност на умението за мислене. Напротив, социалните мрежи от такъв тип са предимно визуално насочени. Когато човешкият мозък постоянно зяпа, не му се налага да преобразува буквените графеми в картини, звук и т.н. информация, а приема стимулите мързеливо, което постепенно води до неврална деградация в способността за мислене. Защото е неизменно свързано с това мозъчно усилие и представлява вътрешно логическо словоизразяване, евентуално вдъхновено от интуиция и по-високи когнитивни нива. А съвсем практически, сурат-тефтерът е така направен, че качествените и задълбочени дискусии просто нямат място в него. Пробвал съм преди време – не си струва труда. Не след дълго разискваното изчезва безследно нейде си, за разлика от форумите, в които човек може да прочете ценен обмен на мнения отпреди десет и повече години и се обогати. И не само това изчезване. Сурат-тефтерната медия е съставена така, че прекомерното задълбочаване и целостта не са на мястото си в нея. Някой изтърси кривомакаронен, ни в клин ни в ръкав, или откровено злобничък, без истиснки логически backup коментар – отговориш качествено и с обич. Отговорът е: „Какво се задълбочаваш, това е фейсбук, сложи емотиконче, селфи, снимчица и се кефи на лайковете.“… И това е така – във фейса снимките и кратките клипчета, гарнирани с няколко думи, максимум изречение или две, са които са желани от съвременния с все по-огромен дефицит на вниманието, неспособност и нежелание за концентрирано мислене човек. Дефицит, формиран в контекста на срив в и преобръщане на ценностовата система, от самата ексесивна визуалност – стотици тв канали, милиони нет видеа и филми. С мярка – нищо лошо. Но когато човек вече не може да съсредоточи ума си дори за един час или тридесет минути на ден в книга или статия, „благодарение“ на това че мозъкът му е станал мега мързелив от прекалената визуалност, насочена не към устойчиво следване на посока, а към задоволяване на примитивните импулси? Тогава сурат-тефтерът, имплицитно съставен така, че да насочва именно към такава плиткост, се превръща в част от глобалното затъпяване и изпростяване не само ментално, но и културално. Ведно с много си добри страни, разбира се. Да, от всеки зависи за какво и колко ползва социалните медии – може да участва в групи за помощ на хора в нужда, да спасява животинки, да чете зен мъдрувания, да се свързва с добри хора от цял свят. Чудесно. Казвам само, че настройките му са такива, че като цяло подмолно съдействат на затъпяването и изпростяването. Не стимулират цялостното и задълбочено мислене, но за сметка на това пък хейтът и включването „ни в клин, ни в ръкав“ на база собствени изкривени призми на възприятие, процъфтяват. А как иначе, когато интелектът в такава медия е нестимулиран, а плиткостта поощрявана.

Като заключение: преди години, са пишели единици, а способността за качествено и високо мислене, е била достояние на малцина. Дискусиите бяха единствено с физическо присъствие. Глобалната мрежа даде възможност за проява и развитие на мисловната способност на човека в широк мащаб. Форумите действително са уникални платформи за тази цел. Социалните мрежи имат чудесни и добри приложения, но по отношение на стимулиране развитието на качествената мисъл, количествено прекомерното им ползване има по-скоро негативен ефект.

А като цяло: нека четем повече! Нека гледането ни на клипчета по дадена тема бъде само тийзър, насочващ към писаното слово. Защото, както и при филма по дадена книга, предаваните така послания са само маркиращи някои главни моменти, показващи съдържанието и кратки, макар и зрелищни елементи от написаното, но поради естеството си, неспособни да обхванат тънкото богатство от щрихи, витиеватост и цялостност на писмените послания. А писменият изказ е пряко свързан с мисловния, изразен на хартия или екран. Писането буквално е записана мисъл! Видеото въздейства върху базисната образна модалност на човешкия познавателен апарат – тя е първична, автохтонна (1) спрямо еволюционно филогенетично (2) по-късната способност за семиотика (3) – знаково, вербално мислене. Последната обаче е важна част от факторите, определящи съвременния човек като такъв!
……………………………………………………………………………………………………………………………………..
(1)    Автохтонна - първично присъстваща, първобитна.
(2)    Филогенезис - общо развитие.
(3)    Семиотика – наука за знаковото процесиране в човешката психика.

Орлин Баев

неделя, 13 май 2018 г.

Синьото или червеното хапче?


Матрицата на животчето... The choise - сами избираме кои да бъдем, сами се ситуираме, сратифицираме, надрастваме, осъзнаваме, биваме - отвътре навън, от съзнание към бит. При овчите маси е обратното - битът определя съзнанието... Чакаме ли някой да ни определя, казва кои сме и какво сме, това и се случва - някой ни определя. Не! Спим дълбоко, дремем плитко, полусъбуждаме се за Себе си понякога, познаваме се, биваме Себе си!

Живот преди смъртта


Клер - не след дълго оставя телцето поради муковисцидоза. И - какво от това? Някой беше причал: Не е важно дали има живот след смъртта, а дали има живот преди нея. А има ли въобще смърт, освен в тъпоумния, орязал целостта, двумерен материализъм? Очаква се според клишираните вярвания, знаейки че носителят ритва камбанката, да треперим от страх, затънали във вярванията си за злощастна прецаканост? Айде няма нужда! Не смъртта е страшна - мъртвият живот е страшен!

Яка, много яка е Клер! Свети в мрака! Ама, някакъв бозав наивен позитивизъм над потиснати страхови и тъжно отчаяни вярвания за себе си като злощастна жертва? Не! Истински позитивизъм, идващ от цялостност, прегърнала подобни вярвания и стопила ги до провеждане на творчеството на любовта.

Бях гледал за някакъв дюд, пукващ от рачец - всеки ден правеше по 1000 лицеви, движеше бизнеса си до последно. Като го питат защо, нали си отива след броени седмици, казва нещо от сорта: Да, но за мен тези седмици са колкото десетилетия за теб, затова живея всеки миг пълносъзнателно, напълно.

Не болестите са страшни - те са от Бога. Супер уроци са - ако оцелее телцето, докато се хармонизираме с любовта, хубаво. Ако не, рестарт, душата продължава. Когато си хванат за любовта, мъдрознаеш, че смърт няма, че си безпределен и вечен, че играеш малката ценна, но и весела игра на живота, учиш се на детската площадка, градина, училище, уни...

Ако живеем, да живеем!
................................................
Орлин Баев

неделя, 6 май 2018 г.

Велкоме у ВулгаристанЪ



Зад откровената вулгарност стои вулгарно откровена реалност. Вулгаристан - страната на битите пасивно агресивни песове, самовързани от собствените си мазохистични синджири към социопатните си садистични господари...

Мазохистът си иска садиста, възхищава му се, така се държи, че да си го намери, възпита и подхранва, за да задоволи пасивно жертвените си пси сценарии.

Нарцистичните социопати от парламенто, та през социостазно метастазиралата психопатия на всяко по-долно ниво, садистично убиващи татковината... Причина ли са или следствие от пасивно автоагресивния народ, с преклонена защото сабя не я сече главица, докато вече е самоотсечена...


вторник, 1 май 2018 г.

Работилница "Прошката" - х-л Ата, Вършец, април 2018-та

От работилницата: общо, пулсиращо цяло
Току що приключихме три дневното приключение на тема прошката. Разтърсващо силен, преживелищен, през тялото и клетките процес. Водихме работилницата за пореден път с Дора Пранагаджийска - в плътен синхрон, с допълващи се мъжка и женска енергия и наситено присъствие. Добър спа хотел, да... Но, това което прави работилниците ни уникални, са хората, които идват на тях. Хора съзнателно работещи по себе си в лична и групова психотерапия, като уъркшопът се явява "черешката на тортата", връхната точка в стратегически преобразуващия и хармонизиращ психотерапевтичен процес. Умишлено не рекламираме и не търсим финансова масовка, а качествено трансформиращ процес, изискващ сърдечна смелост, акордираща с любовта. Благодаря на всички искрено!
.........................................................................
Ето какво мислят някои от участниците за работилница "Прошката":

"Благодаря ви, Доре, Орли! Благодаря ви от сърце за възможността да бъда част от тази енергия. Да бъда сред толкова много Истински Хора , толкова много Голи Души и Топли Сърца. Благодаря ви, че ми помагате да търся себе си, че ми помагате да бъда силна в слабостта си. Емоцията за мен беше несравнима. Доре, Благодаря ти, че имах щастиета да усетя любовта ти, че ме зареди с чистата женска сила и увереност! Орли, Благодаря ти! Благодаря на Господ, че имам щастието да си част от живота ми! Обичайте все толкова силно! Бъдете!”

„От този семинар си дадох сметка колко е важно да обичаме себе си и че ключът за всичко е в нас самите. Беше ми много полезно да работя върху искането на прошка. Понякога се затруднявам в това. Беше интересно да се поставя на мястото на друг човек, който осъждам по някакъв начин и да се опитам да видя и неговата гледна точка.”

„До последно се чудех дали да се запиша на семинара, защото смятах, че нямам проблем с прошката, пък и ме беше страх, дали ще издържа толкова интензивна работа. В процеса разбрах, че основният ми проблем е, че не мога да простя на себе си. Беше много силно преживяване за мен! Благодаря ви, Орлин и Дора! Обичам ви!”

„Орлин, Дора, сърдечно благодаря за преживяването! Най-разтърсващото за мен преживяване е срещата с вътрешното дете. Дълго търсих думи, с които да поискам прошка от самата себе си. Изключителна емоция, в която се докоснах до малкото слабо момиченце, което съм затрупала дълбоко. Осъзнах, че родителите ми не са виновни, а толкова щедро ги обвинявах в началото на уъркшопа. Те са същите малки деца и толкова могат. Силата и намерението за промяна са вътре в мен, а не във всички останали. Благодаря! Обичам ви!”

„Благодаря за цялото преживяване и безрезервна любов! През тези три дни осъзнах, че най-важната прошка, която трябва да искаме е от самите нас, от малките деца, които живеят вътре в нас. Тук си позволих да бъда слаб и смирен. Благодаря ви, че сте проводници на любовта и ни я предавате. Учите ни да посеем семето й в нас и нашия живот. Благодаря ви!”

„Докосна ме! Докосна сърцето ми, ума ми, докосна ме!!! Интелигентната среда, освободеността... Отпуснах се, стегнах се, свих се, отпуснах се! Благодаря на всички и на вас!"

"Орлин и Дора! Взех си много и нещо не успях J. Пак ще дойда! Плаках доста – за другите, за себе си... Беше пречистващо! Усетих, че съм силна, но не защото трябва, а силна каквато съм. И за първи път слаба! Ще се уча да съм слаба! Хареса ми! Благодаря!"

„Благодаря! Беше много силно, а водещите се раздаваха с цялото си сърце. Беше ми едновременно трудно, вълнуваща и вдъхновяващо. Срещнах свои непознати страни, както и доста познати, които обаче видях в нова светлина. Чувствам се пълна, малко объркана, но много доволна от себе си!”

„Благодаря ви, Орлин и Дора! Благодаря на мъжа ми, че попаднах тук в тази група и да бъда част от това събитие. Прекрасно изливане отвътре, поглед отвън-навътре и отвътре –навън. Осъзнах колко много обичам хората и колко много искам да живея сред тях. Да се науча да прощавам на себе си, вече си го позволявам, да се науча да прощавам на родителите и на мъжа си – голямо предизвикателство и искам да работя в тази посока. Искам да съм с вас J. Благодаря ви, хора!”

„Благодаря ви, Орлин и Дора! Благодаря на съдбата, че ме срещна с вас! Оставям частица от своята енергия, която три дни беше се сляла с енергията на другите. Беше зареждащо, беше силно, беше вълнуващо! Беше вулкан от емоции. Бог да ви пази! Пътищата ни отново ще се срещнат! Обичам ви!”

„През тези три дни си позволих да изпитам многото болка, която винаги съм носела. Надявам се любовта, която ни дадохте да я пренеса в себе си. Благодаря ви, Дора и Орлин!"

„Благодаря ви за този прекрасен семинар! Благодаря ви за емоциите, чувствата и мислите, които успяхте да провокирате, извадите и лекувате. Благодаря за любовта, с която свършихте това и трансформирате част от мен по чудесен нов начин. Всеки има нужда от подкрепа и лечение, осмисляне и осъзнаване на травмите, които ни правят по-добри, по-търсещи, по-знаещи, по-можещи. Благодаря! Бъдете благословени!”

„Изключителната симбиоза помежду ви ме докара до състояние да ровя много надълбоко в себе си. Докоснахте струни, които издаваха силни звуци. Получи ви се не на 100, а на 1 000 процента. В очакване съм на следващото цунами, което ще предизвикате!”

„Чувствам се прекрасно! Преоткрих ПРОШКАТА като Благословение. Чувствам се преоткрита и обичаща себе си все повече и повече. Благодаря ви от сърце и душа J!”

„Разтърсващо и емоционално! Обърнахте душата ми с хастара навън. Благодаря за енергията и любовта и затова че ни помагате да видим това, което е скрито в нас пласт след пласт. Всеки път бъркате все по-дълбоко. Благодаря, че сте ни Учители и най-вече Приятели!”

„Дора и Орли, имате невероятна енергия като водещи. Получава ви се много естествено, като детска игра и в същото време е заземено от огромния ви професионализъм. Благодаря ви за забавлението, сополите, подкрепата и любовта! Обичам ви! P.S. И се стегнете малко J!”

„Не предполагах, че ще бъде толкова натоварващо физически. Не мислех, че отново ще рева толкова много. Явно външното усещане за себе си не е равно на това, което е вътре. Мислех, че само „ще премета” вътрешния си двор, но много чистих. Олекна ми. Доволна съм. И съм щастлива, че срещах директно вътрешното си дете. Благодаря ви!”

„Благодаря на Дора и Орлин, както и на всички участници в изживяването. Усетих вината към себе си, срама да погледна малкото дете в мен, заради всичкото пренебрежение и жестокост, които съм му причинила. Усетих и силата, мъдростта и безусловната обич от страна на това малко човече към мен – всъщност към малкото Его-смешниче. Повечето неща не мога да изразя с думи. Благодаря за обмена!”
„Благодаря ви, мили хора за преживяването! Благодаря за възможността да съм сред толкова много душевно богати хора, които със своята цветност и различност обогатиха душата ми! И макар да се чувствам изцедена в момента, знам, че това преживяване ще ми помогне в лекуването на травмите ми! Благодаря ви от сърце!”

..........................................................

С обич, Орлин

неделя, 22 април 2018 г.

10 години рубрика 'Психотерапия онлайн"

Беинса Дуно, Учителят
Преди 10 години колежка предложи да направим рубрика за насочващи отговори, отправяни към хора с тревожни и др. душевни трудности. Админите от портала за съзнателен живот http://www.beinsadouno.com оформиха визията и започнахме да отговаряме. Още в самото начало се включи психиатърът-психотерапевт Тодор Първанов, а дамата изчезна нанякъде. Ние двамата с Тодор продължихме. Така се роди рубриката "Психотерапия онлайн".

В течение на годините колеги психотерапевти се включваха за малко и се оттегляха, но ние продължавахме. След време се ангажираха психотерапевтите Диляна Колева, а по-късно и Георги Балджиев. Понастоящем от време на време пишат и Андрей Филипов, Лина Коцева, Василена Христова - надявам се да участват в дългосрочен план!

Десет години - не са малко... Почнахме като на шега, но постепенно, да проверим "Психотерапия онлайн" и отговорим, се превърна в част от ежедневието ни. Защо го правим? Очевидно не за пари, нито за слава. Защото да помагаме, е част от призванието ни на тази земя - затова. Защото любовта, проявяваща се през нас и искаща да се влее в хората в нужда, го изисква. За Бога го правим - изцяло благосърдечно и алтруистично. Понякога да се отговори на питане, отнема по час или повече да се прочете и осмисли казусът и още два пъти по толкова, за да се даде качествен отговор... Рубриката е наречена от админите "Психотерапия онлайн" не изцяло точно - отговорите ни са в консултативна и психотерапевтична посока, но реалната психотерапия далеч надхвърля тези ни трасиращи, словесни щрихи.


В българското нет пространство вероятно са се появявали и други подобни форумни платформи, но единствено тази се задържа устойчиво и продължава да се развива и помага качествено и неуморно. Вероятно защото сме искрени и го правим от сърце и душа, изцяло по вътрешен подтик и непринудено. Без в "Психотерапия онлайн" да правим актуална психотерапия, спазваме етичните принципи в духа на едно качествено психотерапевтично консултиране, като се стараем да бъдем максимално полезни и обективни, доколкото форматът на обмен на писма го позволява.

На снимките (anticlockwise): Тодор Първанов, моя милост, Георги Балджиев,, Василена Христова, Лина Коцева, Диляна Колева. Празнуваме десет годишнината на "Психотерапия онлайн" в италианския ресторант La Pastaria в Софарма бизнес кулите, София.

Желая на всеки един от нас смислени лични и професионални успехи, а рубриката :Психотерапия онлайн" - възнамеряваме да я има и върши чудесната си функция още дълго. Времето (с наша помощ), ще покаже! :)

.................................................

Орлин

събота, 21 април 2018 г.

Психотерапия на Човека


Разсъждавам върху думите на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов), оформени под заглавието „Истинският човек“ от Боян Боев и Борис Николов. Целият текст може да бъде видян тук.
…………………………………………………………………………………………………………………..

Петър Дънов (Беинса Дуно) - Учителят
„Има един свят, който вие не виждате. Трябва да се отворят очите ви, за да го видите. Вие сте сянка на този свят. Вие, сенките, трябва да вярвате, че има един Реален Свят, от който произтичате. Вие сте само проекцията на Реалността. В човека има една вътрешна Светлина. Тя е Божественото Начало, което чака времето на своето пробуждане. Човек е нещо повече от своя ум, сърце и воля. Те са слуги на човешкия дух. Човек по произхода си, по своето естество, е нещо велико.“

Велики думи. Само в няколко реда този холистичен душелечител, Петър Дънов, повдига завесата между световете, разбулва тайните на Изида. Според науката на посветените, консенсусът за реалност, който по недомислие наричаме обективност, се явява само отразена, метафорично казано, холографска проекция на Реалността. Отражение, включващо не само физичния, но и емоционалния (астралния) и мисловния (менталния) планове на Битието. Оказва се, че изживяваме илюзорно кратките си жизнени цикли в огледално отразен свят, при това често доста криво пречупван от несъвършенството на личните ни и колективно-социални ментални и чувствени огледала. Относително и дотолкова истинно отражение, доколкото предава точно първообразите на Реалността през качеството на менталните си, емоционални и физически пречупващо-рефлектиращи, възприятийни призми.

A Животът – далеч по-цялостно понятие е от придаваното му от квадратното двумерно мислене. Последното твърди, че всичко започва с раждането на биологичното тяло и завършва със смъртта му. Такова твърдение прилича на убедеността на затворник, родил се в тясна килия, която никога не е напускал, с пет малки прозорчета (сетивата), през които се виждат на няколко метра стените на невежството, обособяващи ограничеността на възприятийната му тъмница. Убеденост, че тези стени са началото и краят, алфата и омегата, а отвъд тях – нищо. Всъщност огромната част от реалния живот е именно отвъд стените на невежеството…  

Усилията на съвременната наука са насочени изцяло екстравертно навън, а помощният ѝ технологичен инструментариум, механичен. Науката изследва състава на далечни неутронни джуджета, изчислява скоростта на разширение на вселената, хипотезира тъмната материя и енергия, предполага относно свойствата и функцията на черните дупки, изследва както макро, така и микро света на субядрените процеси. Несъмнено, постигнала е доста. Твърдя обаче, че механично-редукционистичното естество на приетия от самата нея за единствено валиден научен метод, я поставя в позицията на началото на началото на подстъпите на познанието на света, а още по-малко на човека.

По отношение на човека, когнитивната наука се опитва да следва подхода на точните науки. Похвално начинание, орязващо обаче самия обект на изследване – душата, до количествено измерими корелати. Повече по темата в статията ми: качествени методи в психологията. Това, което науката на посветените като цяло, а в конкретния случай Петър Дънов казват е, че макрокосмосът на вселената и микрокосмосът на човека са единни във вътрепсихичното си устройство и функциониране. Имено психично, защото зад воала на видимата с физически очи или технически инструментариум материална вселена, съществуват психодуховни и психобожествени планове на живота, научната методология за изучаване на които е не машинно-механична, а интроспективно-качествена (в опозиция на сетивно екстравертната, количествена методология), феноменологично себепознавателна. Точно себепознавателна, тъй като доколкото изследователят познава микрокосмоса си, дотолкова аналогично познава и макрокосмоса, функциониращ през същите нива и порядък. Между другото, етимологията на думата Космос от древногръцки, означава именно порядък (тоест в понятието Космос е вложено идентично с думата Дхарма значение – закономерен, божествен порядък). Космосът никога не е бил някаква случайно струпана и незнайно защо разширяваща се маса от галактики. Не само, че няма нищо случайно, но по същността си е многомерно психичен, духовен и божествен, като видимата материалност е единствено външна черупка. Засега ортодоксалната наука само драска по повърхността на тази черупка, отричайки съдържанието и смисъла зад нея. Относно привидното разделение, но същностно единство между материя и духовност, другояче казано, психодуховната природа на вътрешния космос е също материална, но материя от различен порядък.  

Какво твърди науката на посветените по тези въпроси? Твърди, че Човек е гостенин, странник е в този свят, раждал се е неведнъж в различни тела, а между тези въплъщения е пребивавал във фините измерения на отразения свят – чувствените и менталните, за да „смели“ опитността от поредното си съществуване, докато уроците по извличане на смисъл, обич, мъдрост и свобода са научени и този цикъл на самсара във виртуалната игра на отразения живот бъде прекъснат. Тази вътрешна наука твърди, че едва след това събуждане за истинската природа на Човека, започва реалният живот. Някои го наричат божествен, други будичен – живот отвъд отраженията на самсара, но в породилата я реалност.

Източните психодуховни системи твърдят, че целта на човешкия живот е в събуждането за реалността – нирвана, мокша... Дори в красивия обект на бодхисатва, даван в тибетския будизъм, обещаващ ненапускане на самсара, докато и последното чувстващо същесттво не бъде освободено от нея, мотивът е отново напускането, прекъсването на отразената игра. Частично изключение прави тантра, в която животът, при осъзнаване на цялата му относителност, се приема за весела игра, която няма нужда да се взема прекалено насериозно, а по-добре да се живее от позицията на творческото, игрово наслаждение. В крайна сметка обаче, дори във великолепната тантра, целта е освобождението, напускането. 

Езотеричното християнство, поне в потенциала на вложения в него смисъл, стига по-далеч. Целта вече не е бягство, а акордиране на отразената реалност в съзвучна с божествената: „…както на Небето, така и на земята…“. Привеждането на земния живот в резонантно, качествено отражение на принципите на божествения: любовта, мъдростта, творческата истина. Акордиране от позицията на събуденост в божествената реалност и живот от името на Човека, при което се стига по-далеч. Вместо дисоциирано бягство, Богочовекът, бидейки в царството Божие, в реалността, която всъщност никога не е истински напускал, трансформира отражението на преходния свят до синхронно с излъчващата го реалност. Липсва ли лична преживелищност, това няма как да се разбере от позицията на механичния, бинарен ум…
Както казва Петър Дънов, велики са реалните човешка същност и живот!


„Ако обичате човека, ако вярвате в него, а не в това, което външно се проявява, щяхте да видите колко велико нещо е той. Вие казвате: "Човек е същество, което мисли." Но той е повече от това, което мисли. Човек не е нито в мислите, нито в чувствата, нито в постъпките. Човекът е Божественото. Човек крие в себе си всички възможности за един Разумен Живот. Каквото сте изгубили, ще го намерите. Кога? Когато познаете, че Бог е вложил несметни богатства във вас. В човека има всички възможности да бъде художник, поет, учен и пр. Злото в човека е на повърхността. То е нещо външно. Божественото в човека е непобедимо. През каквито и изпитания да мине човек, в края на краищата пак ще се върне в първоначалното си състояние.

Велико е да виждаш истинския Човек в човека. Да, не е мисли, чувства, тяло и социално поведение – повече е. Божественост е истинският Човек – част от Бога е, дълбоко свързан и единен с Космоса е. А етимологично, думата Космос произлиза от порядък и смислово е идентична с Дхарма, великият божествен ред. Единен с порядъка на нещата, каквито са, е Човекът. В основата си този велик битиен ред произтича от любовта, мъдростта и истинността на Бога. Едно с Бога е Човекът.

Беинса Дуно - Учителят
Виждаш Богочовека в човека, доколкото го преживяваш в самия себе си – ни повече, ни по-малко.

„Когато някой ви донесе скъпоценен камък, обвит в няколко обвивки и поставен в кутия,първата работа, която ви предстои, е да отворите кутията, да освободите камъка от всички обвивки и след като го разгледате внимателно, да се произнесете за него. Скъпоценният камък е Божественото в човека, което трябва да освободите от обвивките.“

Тибетската маха мантра Ом Мани Падме Хум буквално означава брилянт в лотоса. Скъпоценността на Буда природата в лотоса на преходното човешко тяло. Богочовекът в тленните обвивки на физиологията, праната, емоцията, чувствата, мисленето конкретно и абстрактно… Вечното в преходното, безкрайното проявено през крайното.
Богочовекът, спуснал се в неговите преходни лотоси, опаковки, проводници, съдържащи го тела-кутии. Докато социално обусловеният двуног не съумее да се смири в молитвено-медитативния процес по ретрасиране на входно-изходния от и към Богочовека сигнал, да го последва, за да се случи едно качествено прехвърляне на самосъзнателния център в Богочовека, дотогава социалното его и персона дремят, мъждукат, живеят от позицията на натрапените им отвън, сугестирани цели и разбирания, нежели през Себе си.
Това е процесът на събуждане (йога самадхи), на намиране на Христовата/ Буда/ Дао/ Дхарма изначална същност.

„Вярвайте в Божественото в себе си! Единственото реално нещо в човека е Божественото. То е вечно и неизменно. Който иска да се развива правилно, трябва да приеме съществуването на Божественото Начало в себе си като аксиома. С неговото съдействие можете да развиете дарбите и способностите си.

Вярвайте в Божественото във всички хора. Върху този камък ще изградите своето велико бъдеще. Човек може да се прояви в своята пълнота само като съзнае, че Бог живее едновременно в него и в неговите ближни. Не е ли хубаво да виждате във всеки ваш ближен един възвишен свят? Когато всеки човек се убеди, че в другите живее Божественото, тогава между хората ще има правилни отношения.“

Както казва юдейският строителен дърводелец: „Да възлюбиш Бога и да възлюбиш ближния, както себе си.“ Тук съвсем правилно се спекулира с това, че за да обикнеш брата си, е нужно първо да обичаш себе си. За да се обичаш, е нужно да се познаваш, да осъзнаеш Себе си отвъд преходните си носители. Или, по-смислово предадено, „Да възлюбиш Бога в себе си и Бога в ближния еднакво“. Юдеинът уточнява: „Да възлюбиш Бога с всичкото си сърце, ум, душа, дух…“ Тоест, да се обикнеш няма общо с някакво тщеславно-нарцистично себелюбие-еголюбие, а с обикването на Бога в себе си. С опознаването и сливането със Себе си, с Богочовека. Доколкото така познаваш Себе си и си едно с Него, с Богочовека, с истинния Аз извътре ти, дотолкова го виждаш и познаваш в ближния си. Доколкото така се обичаш, дотолкова обичаш и брата си.

Лесно е да обичаш, когато има реципрочност в зрялата любов. По-трудно е, когато човекът, с когото общуваш,преживява тревожно-депресивни състояния. Когато обаче потокът ти на любовта е в голяма степен автономен, тече отвътре навън и напорът му е достатъчен, той бързо напоява невротичността, която в основата си е леко отклонение от законите на любовта и жажда за любов.

Нелек тест за безусловността на любовта, са характеропатиите (личностови р-ва, психопатии). Често са коморбидни, букетни, преливащи се от едно в друго. Ето ги  параноидното, нарцистичното и антисоциалното личностови р-ва. Ако динамиката е предимно параноидна, когато обичаш такъв човек и колкото по-силно го обичаш, толкова повече той автоматично приема любовта като заплаха за вторичните печалби на параноидното му статукво и мощно изкривява реалността, като възприема поведението, наситено с любов, за силно заплашително, подигравателно, предаващо го, нараняващо злонамерено. Изопачава и вербалната лингвистика – не само вложения комуникативен смисъл, но и паметово, фактологично казаното, преобразува в резониращо с параноидното му възприятие, при това с пълната увереност, че вложеният от самия него нараняващ смисъл или изцяло променени спомени, са верните. Съответно параноидният психопат закономерно преживява и съотнася комуникацията си с обичащ го човек, през мощен негативен пренос. Тоест, пренася в обекта на общуване собствените си параноидни вярвания, с пълната убеденост, че не той, а обектът на общуване ги случва спрямо него. Параноята тук се задейства, разбира се, от всякакъв вид общуване, тъй като е постоянна характерова диспозиция. Любовта обаче я провокира особено силно – защото индуцира посока на разкритост, искреност, сърцатост и човещина – все качества и годности, които на параноидния характеропат му липсват в огромна степен и именно от искрената разкритост по начало се защитава с параноидната си, съмняваща се злопаметност и болна агресия.

Говоря за параноидното личностово р-во, понеже същата параноидност присъства в основата на нарцистичната инфлация, в антисоциалната и  избягващата  характеропатии, а често като коморбидност и при шизоидното и шизотипното личностови р-ва. При граничното пък, когато обичаш сърдечно човека, в един момент идеализира и поставя на хипоманиен или маниен пиедесетал, а в следващия е параноидно разочарован и гневно депресиран, като цялото състояние се „върти“ около емоционална безсмислена и безлюбна празнина, която именно тласка  граничното махало от въздигаща идеализция, към параноидно гневно и депресивно разочарование (последното за по-дълги периоди).

При шизоидното личностово р-во, любовта ведно с либидото, са от дълбоко интровертирани, до сякаш липсващи. Наблюдава се тотална откъснатост, беземпатийност, незаинтересованост към социални контакти, близост, приятелства… Когато от позицията на истинския Човек обичаш параноидната личност, любовта в него бива пречупена през параноидното възприятие и виждана като подигравка, нараняване, заплаха. При шизоидията обаче, тя въобще не е отразявана. На шизоида му е безразлично дали е мразен или е възхваляван, дали е ненавиждан или сърдечно обичан. Безразличие, което няма общо с порасналата диалектична визия на съзнателния индивид, а е по-скоро емоционално кастрирана, безлюбна отдалеченост и безенергийна загасналост, нито способна на сърдечна общност, нито желаеща да я изпита. Обичайки човека с шизоидно личностово разстройство, е като да наливаш в черна дупка. Топлината просто изтича безрезултатно. Това не спира обичащия, разбира се – защото когато обичаш, не го правиш от его интерес, а като състояние на съзнанието си.

Когато обичаш човек с нарцистично личностово р-во, докато в комуникацията си синхронираш с убежденията му, любовта в него се пречупва и от позицията на мъдростта си, слиза до обикновена его инфлация, каквато никога не е била поначало, но в случая е принизявана до такава. Когато изразиш несъгласие, се задейства параноидното ядро, което именно стои в основата на нарцистичния, раздут балон.

При шизотипното личностово р-во пък, любовта е виждана като част от прилагана манипулативно-фантазна, конспиративна схема…

Никак не е лесна работата на старозаветно психопатно ниво на заспало съзнание, при което връзката с любовта на истинския Човек е от силно изкривена, до тотално прекъсната. Психопатът, подобно на жив мъртвец, прекъснал връзката с душата, със Себе си, е като ходещ труп, движен не от любов, мъдрост и истина, а единствено от нагонните заряди, механичния интелект, свързал се с интереса на социалното его и мотивите на биологията. Поначало биологията на бозайника в човешката система е предназначена единствено да съдържа, носи, да дава поле за изява на Човека, като се подчинява на целите и присъствието му. При психопатиите/ характеропатиите Човекът е от силно неактивен и непроявен, до изцяло  отсъстващ – останали са единствено страстите, страховете и гордостта на биологично обусловеното его и социална персона.

В психотерапията на личностови разстройства, за да усети клиентът любовта, са нужни години на постепенен и много плавен , предимно аналитичен и трансферно базиран процес. Но е възможно – за любовта всичко е възможно.

Нужна е дълбока личностова зрялост, за да обичаш човек с характеропатия константно, въпреки отношението и поведението му. Възможно е единствено, когато през тежък личен опит, психотерапия и стремеж към Бога, се е случило въпросното прехвърляне на самосъзнателния център в любовта, в истинския Човек, от чиято позиция живееш и твориш.

„С физическите си очи виждаш сенките на нещата. Вън от Любовта няма познаване, няма виждане. Вън от Любовта животът няма никакъв смисъл. Познаването идва само от Любовта. Само ако обичаш, можеш да познаеш.

Бог ни познава по закона на Любовта. Не мислете, че Той ни познава механически.

Обикни човека както трябва и ще видиш, че в душата, ума и сърцето му се крие нещо велико. Ако не обичаш както трябва, днес се очароваш от някого, а на следния ден се разочароваш. Ако обичаш някого, ще видиш в него много работи и то най-красиви.

Външният човек не е още истинския човек. Нещо красиво се крие дълбоко в човека, което може да познае само онзи, който люби.

Не можеш да познаеш човека, докато гледаш само неговата външност. С това се обяснява защо ти не обичаш някого, а други го обичат. Ти гледаш само външността му, а той го познава отвътре, вижда Божественото в него. Казваш: „Нищо особено не намирам в този човек.” Защо? Защото не го обичаш. Питай онзи, който го обича, какво вижда в него.“

Душелечението отразява в синтезиран вид основната посока на смисления живот. А именно, ползването на земните трудности и радости така, че да събудят и хранят Богочовека. В психотерапията човек идва объркан, изтерзан от душевната болка на тревожността, вината, тъгата, безсилния гняв, безсмислието, преследването на илюзии и страсти. Работи се когнитивно, възстановява се връзката с логиката и социалната реалност, анализират се и се проследяват корените на маладаптивните когниции, защитни механизми и психодинамиката им, променя се мисленето, страховете се предизвикват и погасяват поведенчески, човекът се учи на потъване в транс и ползване на потенциала си… 

При около 30-40% от случаите съвременните школи и подходи са достатъчно ефективни сами по себе си или ползвани в интегрална сплав, за да внесат качествена промяна в емоционалния живот на човека, така че да преобразува състоянието си до емоционално стабилно и щастливо. В психотерапията максимумът на успеваемост в работата с неврози, е приблизително 70-80%. От десет потърсили помощ, с помощта на силен в работата си психотерапевт, успяват стратегически да се справят осем. Останалите 20% неуспеваемост се дължат на недостатъчна мотивация и упорита постъпателност, вторични и първични изгоди от поддържане на невротичната динамика, ендогенност, отсъствие на вътрешни смислово-любящи ориентири и нежелание за намиране на такива…

При едни около 50% от случаите на невроза, при която психотерапията е главният инструмент за преобразуване на емоционалните дисбаланси в хармония, ортодоксалните терапевтични подходи и методологии „удрят на камък“. Оказват се необходимо, но недостатъчно условие за решаването на невротичното уравнение. Елементът, който драстично повишава психотерапевтичната успеваемост, е любомъдрият смисъл. Макар че включва по-широк и изпълнен с проникновена визия и цялостност мироглед и представа за Човека, света и Битието, е повече от това и практически се изразява в … присъствие.

Присъствието на психотерапевта. Особено присъствие, идващо от прехвърляне на самосъзнателната му идентификация от социалното его, в истинския Човек. В Богочовека, в Бога. Разбира се, поне донякъде и през неспирно самоусъвършенстване, все повече – постоянен процес е. Едно изкривено (не)разбиране, практикувано през екзотерично западен светоглед, би пречупило казаното като израз на мегаломанна инфлация. Нищо такова.  Въпросното прехвърляне в Богочовека е свързано с дълбоко его смирение, притихване, умиротворение и относително качествено подчинение на смисъла на Богочовека. А той е без изключение любящ, мъдър, творчески освобождаващ, свързващ с организма на целокупния живот, с нравствените принципи и закономерностти на живата, многомерна и многопластова проява на съзнателността. Изтокът винаги е познавал това тъждествено сливане с Бога, докато западът е разделял човека от Бога като нещо външно, по същия начин, по който разделя съзнание от несъзнавано и наука от религия… Не. Единен е Човекът с Бога, огън от пламъка Му е.

Доколкото психотерапевтът е тъждествен с истинския Човек, със същността си, дотолкова вижда Човека в клиента си, зад невротичните му съдържания и процес. Когато от позицията на любовта на Бога, терапевтът познава Бога в човека пред него, се сформира пространство от любящ смисъл – пробив на един по-цялостен свят, живот и съзнание в психотерапевтичната ситуация. Когато така психотерапевтът безусловно обича и вярва в Богочовека в клиента си, знае че той вече е в позицията на психично здраве, щастие и смисленост, а единственото, което е нужно да бъде свършено, е известна помощ в разчистване на невротичните пречки, което освобождава потока на смисъла, през който се проявява Човекът.

Доколкото психотерапевтът през собственото си себепознание и провеждане на любовта, умее да обича клиента си, дотолкова фасилитира мощни трансферни процеси по преобразуване на базисни интроекти – с помощта на плеядата от психотерапевтични методи, разбира се. Трансфер, който диалектично включва позитивния и негативния, синтезирайки и двата в преобразуващия пренос на смисъл.

Определено безусловната емпатия силно се фасилитира от наличието и на симпатия, но не винаги може да се разчита на последната. Защото любящата емпатия е повече – радее се с безусловността на любовта и често обича не поради, а въпреки.

Неврозите са главната извадка, с която се занимава психотерапията. Лесно е да се обича човекът с невроза. Защото отстои само на една крачка от любовта и къде съзнавано, къде несъзнавано, я иска, търси и зове. Когато психотерапевтът чрез любовта и методологията си катализира преобразуването на невротичните травми и конфликти, любящата сърцатост започва все по-силно да се проявява в клиента. Затова психотерапевтите сме благословени да работим с все по-събуждащата и проявяваща се човещина в хората, с които работим! Благодаря на житейската мъдрост за този факт! 


Орлин Баев, психолог - психотерапевт