Честит първи учебен ден

Първият учебен ден – първият ден на кошмара… Даскалици, цветя, бягащи и врякащи хлапещаци. А Огнян мълчеше, свит в ъгъла. Изгаряше от желание да общува, да каже нещо, но не можеше. Стискаше го гърлото, не излизаха думите, а другите го гледаха, сякаш е изрод. Поне така му се струваше. Пелтечеше. Ужасно. Всеки нескопосан опит за общуване бе посрещан от сопата на тиранина заекване. Жестока, безмилостна сопа, която парализираше, караше го да застива в болезнен гърч. В изцъклен напън, нечуван и невиждан от никого, освен от тиранина на пелтеченето му. Тонични и клонични блокове, идващи от наследственото му, неврологично заекване на мозъка, неспособен да произведе нормална реч. Чувстваше се мачкан, унижаван, отхвърлян и тотално низвергван, нараняван, слаб и виновен и затова изтезаван от агресора си. Несъзнавано, разбира се – осъзнаването за това щеше да дойде след десетилетия. Тогава просто преживяваше това, което след време учените щяха да нарекат Комплицирано Пост Травматично Стресово Разстройство. Нуждата от казването на името му дори или от произнасянето на всяка дума бе поредица от микротравми, а всяко изпитване и заставане пред класа, парализираща макротравма. Травми, които постоянно се повтаряха, изникваха в спомените като адски болкови проблясъци (flashbacks), влачеха след себе си генерализирана и убийствена социална тревожност, ситуативни панически пристъпи, разклоняваха се до какви ли не обсесии и компулсии, зависимости, тревожна депресия, бягство от комуникация и от живота въобще…

-        Номер 31, разкажи урока по история! – историчката си повдигна очилата, скръсти ръце и застина в очакване.

-        Ами, вт вт вт орото ббббългарско царство…ъъъъ – Огнянчо се заклати в гърчавите си тикове, а архетипно отвътре си бе в ада, окован, вързан, изтезаван от безжалостния агресор.

-        Айде, кажи нещо де! – подкани го учителката.

-        Аз, аз н-н-не знам урока. – смотолеви Оги. Всъщност беше учил много и го знаеше наизуст, но предпочиташе да избяга от кошмара.

Ден след ден, минаваха години на ежедневни, задължителни травми. Несъзнаваното му възприемаше заекването като психопатен, диаболичен мъчител, несъобразяващ се с нищо и нямащ никаква милост. Сякаш всеки ден му крещеше: „Ти си изрод. Не ставаш, боклук! Жалък си. Виж, децата на три говорят по-добре от теб, ха ха. Толкова си тъп и смотан, че не заслужаваш никой да те приеме!...“ Именно даскалото му беше най-голямата тегоба. Сякаш дори по пътя към него стъпваше бос по натрошени стъкла, а седалката на чина – инструмент за ежедневно и задължително изтезание. След години Оги щеше да чете за възпитателни стилове, за ролята на мама и татко в изграждането на личността. Почти нищо нямаше да прочете обаче за родителската роля на болестите и синдромите. Щеше да я преживее от опит.

…

Познавам Оги. Познавам живота му лично. След много години бягство от сенките си, започна да ги ползва като гориво за развитието си. Но, отне му 3 десетилетия, за да стигне сам до тази утилизация. Десетилетия, през които животът течеше покрай задръстения му ужас. Ужас, който предопредели професионалната му насока – помагането при подобни тревожни състояния.

Понякога, вече като възрастен и поел съзнателно по пътя си човек, Оги си представяше какво ли би било, ако образователната система бе различна. Без уравниловка, а с лично отношение, обръщане внимание и развиване силните страни и мисленето, вместо наливането на информация, персонално отношение към различните деца и сърцато приемане различието им, което би им позволило сами да се приемат и изградят стабилна база. Още докато се питаше, в Огнян се пораждаше едно такова светло чувство на лекота и радост… Още по-хубавото беше, че такива училища вече имаше и ставаха все повече. Средища, възпитаващи култура, красиви ценности, при индивидуално отношение и стимулиране на творческия потенциал.

Благодаря и честит първи учебен ден!

...

Орлин Баев