Служене

 

За трети път участвах в медитативен ритрийт. Този път като служещ. Какво е това? Мих чиниите, рязах лука, чистих пода, хвърлях боклука и медитирах. В кухнята служехме 7 човека, а още двама в хотелската част. Много искрени и отдадени хора, чисти и предани на идеята. А аз обичам да служа, да се отдам безкористно на кауза.

Служене

Медитацията – този път ми се събираха 5-6 часа на ден. Беше дори по-силно от другите пъти. Защото служех. А това е досег с Дхарма и преданоотдаване на безкрая. Дивидентите на спечелените заслуги са осезаеми, „с нож да ги режеш“ – макар че не те са важните разбира се, а самото служене на великата мистерия. Ценно е и, че като служещ можеш да говориш, което е последвано от медитация и след нея, обратно служене с благородна реч – така много пъти на ден. А това създава един плавен преход – пренася медитацията в бита, както и от рутинните дейности с лекота умение за бързо потапяне в дълбок медитативен транс, фокусиране и медитативна приземена, отелесена практика. Докато служиш, си освен в кухнята с манджите, в кухнята на нещата – срещаш се с искреността на основните в България движещи школата фигури, с гостуващия учител. Този път беше учителка – немкинята Хайке. Жена с огромен медитативен опит, струяща от нея приемаща мекота и благост, устойчива вътрешна стабилност. Служещите всеки ден имахме оперативки с нея, както и винаги можехме да общуваме свободно. Допирът до такъв майстор е силно преживяване освен в разговора, в общата медитативна тишина. В залата служещите седят плътно до учителя...

 

Преживелищна когнитивна невро визия за медитацията

Чисто неврофизиологично и когнитивно, силно се успокоява нервната система, активира се парасимпатикусът и балансът между него и симпатикуса, мозъкът дренира вредните си белтъци и процесира успоредно-паралелно дотогава дремещи асоциативни зони, паметта става мощна и услужлива, вниманието устойчиво, метакогницията висока и прозираща връзки и процеси. Случва се допаминов детокс. Удържането на масирани количества скука при сензорната медитативна депривация събужда неподозирани творчески нива и прозрения. Дори само за един 10-12 дневен ритрийт, човек ясно, като на длан вижда живота и сверява „часовника“, посоките и целите си. Развива се едно смирено, смълчано присъствие в мига, искрена благодарност, оценяване и доволство при срещата с иначе незабелязвани ежедневности – погледът на птичка, полюшването на листо, слънчев лъч водят до благ екстаз, виждащ реалните чудеса, от които сме заливани постоянно.

Този път, може би именно поради по-балансирания режим на служещ, медитацията ми бе по-дълбока, трансовото оттегляне (прятяхара) по-естествено, смълчаният фокус се случваше с лекота, а техниката на випашяна (прозиране) проникновена.

Техниката

Смълчаното, смирено съсредоточаване и свободното небе на безмълвната тишина

Първо, съсредоточаването, водещо до абсорбцията на самадхи. Примерно в дишането. Поне като старт. Аз лично никога не съм ползвал дишането като обект – не е моето нещо (не е препоръчителен обект и при натрапливости – с лекота се превръща в част от тях). Винаги е било шунята. Празнота или нищо за ума, но преливане от присъствие на духа, между тази и другата мисъл. Анатман – едно его стихване, при което личностовата отделеност е прозирана като налична, но твърде относителна.

Стартово, ако въобще се мине през дъха, мен лично „ме дърпа“ в основата на носа, в междувеждието. Лек натиск там – не физически, а от самото фокусиране. При по-интензивно такова, се появява пулсираща светлинка, вероятно от стимулацията на зрителната хиазма. Което не съм обаче забелязал да има кой знае какво значение, освен че е ефектно за начинаещия.

Постепенно натискът става по-фин, пренася се от междувеждието, във вътрепсихичното пространство, в самото ментално фокусиране. Може да има трилиони обекти на фокусиране, но при това пренасяне, садхакът (практикуващият) преживелищно реализира самото ядро на съсредоточаването. А то е отново в междумислието. Но тихо, релаксирано. Никакви напъни, а спокойно, смълчано и пълно със смирено доверие пребиваване във вътрешна безобектна центрираност.

Свещена простота. Огромно е облекчението при тази смирена свещеност на еднонасочеността. Отпада всяка суета, илюзиите се разпадат, брилянтната простота и кристална яснота стават факт. Същият ум. Но, налягането на интензивното съсредоточаване преобразува графитната кристална решетка на маймунестия ум в диаманта на самообладания разум.

При възнамеряване, такава практика може да прерастне в пълно разпадане на обичайния мисловен поток (читта вридха ниродхи, както прича бай Патанджали) - самадхи. Това е полезен опит, но е само стъпка, а не самоцел. След малко повечко практика медитиращият осъзнава, че е нормално възникването на мисловни съдържания. Подобно на облачета в небето, свещената яснота на слънчевото присъствие на духа и ясното свободно небе/ пространство спокойно оставят тези когнитивно-афективни облачета да преминават и отминават непривързано. Все пак, човек може да ги последва, преработи с психотерапевтична техника когато реши (при невротични или характеропатни наличности такава преработка е задължителна, иначе медитацията се превръща в безплодно буксуване, в част от изтласкване на нерешености и байпасната псевдодуховност), да потъне по-дълбоко в съсредоточената абсорбция до изчезването им, или отново спокойно да поработи емоционално обагрената енергия в основата им, разтваряща се в широкото медитативно присъствие до спокоен вибрантен поток. 

Това широко присъствие е самата медитация – безмълвието. Не може много да се каже за него освен през метафора, поезия, символи. Може да се преживява обаче.

 

Оттеглянето/ пратяхара

Ще го опиша както го преживявам. Сядаш за медитация, след няколко по-дълбоки вдишвания и издишвания, застиваш. Влизаш в една вътрешна стаичка от транс. Дъхът става много тих, тялото напълно неподвижно и все по-отпуснато, натежало, стихнало. Мозъкът се оттегля в по-бавните си сънни вълни, като същевременно си спокойно съсредоточен, на ЕЕГ честотната лента се наблюдават и тези творческите, високо херцови гама вълни, характерни за интензивния творески фокус – паралелно едновременно с тета вълните.

Като свещено притихване, като дълбоко преклонено застиване пред великата мистерия на живота е медитативното оттегляне. Оттегляне на какво – на сетивата, на вниманието, на възприятието навътре. Вътрепребиваване. Пратяхара е основа за практически случващата се медитация. Развива мощна метакогниция/ самосъзнателна себерефлексия, при която умът, емоциите, чувствата, усещанията и динамиките им стават ясно и конкретно наблюдавана реалност - сцена пред взора на себепознаващия се медитатор.

При оттеглянето възприятието за време се променя – сякаш отделеният примерно час за медитация, минава някакси неусетно или поне по-леко.

Благуване/ бхакти

Ако оттеглянето е основата на медитативното стебло, то благуването е корените. Какво е? Събудената способност за любов е. С всичките ѝ деривати от благодарност, прошка, доволство, тиха радост, оценяване мига и „малките неща“, които не са неща, а хора, чувстващи същества, взаимоотношенчески процеси на мъдра взаимност и общностно единство...

Медитация без събудено обичащо сърце, е дърво без корен. Като мъж без жена, застинал в казармената си сухота. Муза за целия медитативен процес е благуването/ бхакти. На изток делят пътя на любовта от този на мъдростта. Бхакти от Гяна марга, жената от мъжа. Няма такова деление в естеството на нещата, каквито са. Напротив, винаги са били единни. Няма мъдрост без любов. А любовта без мъдростта с лекота се превръща във фанатизъм.

В естествената йога/ медитация, благуването е важно. Горивото на любовта подхранва, вдъхновява медитативния процес. В медитацията се налага поемането на стабилни нива от скука. Изследванията на когнитивната невронаука показват, че това е събуждащ дълбока съзидателност процес. Когато смълчаното безмълвие разтвори обичайните защитни механизми, дисоцииращи съзнанието от травматични характерови процеси и маладаптивно болезнени базисни вярвания, тишината започва да трансформира, нормализира и ги акордира. Но, това не е лек процес. Когато е вдъхновяван от любовта, се превръща в спокойно поносим и багословен от нея път.

...

Отбелязване: Докато пишех горните редове, в даден момент осъзнах, че излизам от рамките на конкретната, предлагаща дадения ритрийт организация и опита в нея и описвам собствените си преживявания от 33 годишен (към момента, 2021-ва год.) медитативен опит. Опит, който канализирам в школата по естествена психотерапия, част от която е естествената йога/ медитация.

Благодаря! Благодаря на Дхарма! Благодаря на организаторите на поредния випашяна ритрийт. Благодаря на чудесните колеги-служещи и на отдадените на процеса участници! Благодаря на Бога! Да бъде волята Му!

Връзка към статия с описанието на първото ми випасана оттегляне: Прозиране-Випассана.

Статии, свързани с медитативния ми опит и йога:

Триединството на йога

За естествената йога/ медитация накратко

Естествената йога на любовта, мъдростта и истината

Дзогчен и махамудра – естествена медитация

За естествената йога/ медитация с простички слова

Не мога да медитирам?!

Йога психотерапия

Естественият порядък на Дао

Знам, че не знам... (Кена Упанишад)

Катха Упанишад – естествена психотерапевтична диалектика

Катха Упанишад – пътят на Йога

Шветашватара Упанишад – величието на Йога

Иша Упанишад – пътят на Човека

Мундака Упанишад - освобождение

Мандукя Упанишад - оттегляне

Йога и здраве – автентична Йога и хатха йога

Холотропна сексуалност

Хипноза, нлп, медитация, йога и осъзнато сънуване

Зен – ум на начинаещ

Мозъчни вълни – внимание и медитация

Тишината

Бодхичита – благородна мъдрост

Духовност в чудото на всеки ежедневен миг

Житбитийни въпросотговори

Изток-запад - медитация

Учителят Беинса Дуно за опасностите при практикуване на йога

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт и йога/ медитация водещ

 

 

Ани

Този ден изгоря и последната интегрална схема в платката на житейските пертурбации...

-        Баба ти почина! – смотолеви баща ѝ по телефона.

Преди години ракът изяде мама. Ани още не можеше да го повярва и живееше сякаш беше отишла някъде, на малко по-дълга командировка. Държеше се сякаш е силно момиче... В последните месеци обаче в тялото ѝ започнаха да се надигат странни усещания. Стискаше я под лъжичката, а на гърдите ѝ тежеше и трудно си поемаше въздух докрай, сякаш Годзила беше седнала отгоре ѝ.

-        Ние ще организираме погребението. Ти просто ела в събота след два дни, да почетеш баба си – прошепна баща ѝ в слушалката.

В ума на Ани за миг само изникнаха летата на село, топлото чувство на бабината обич и прегръдка, игрите, задявките с момчетата през тийн годините... А сега – празнота.

В този миг нещо в нея я разтресе, захапа я за корема, стъпи и на гърдите и я запокити в тъмния лес на безнадеждния кошмар.

Огледа се, но светлината едва се процеждаше през гъстите корони на дърветата. Беше сама, напълно сама в ужаса си – само странни шумове я караха да потръпва цялата, изстинала в ледени вълни и студена пот. Едва дишаше. Нещо протича в шубрака, а топката в корема на Ани стана оловна. Сърцето се устреми към експлозия като шампион по спринт към финала, а почвата под краката ѝ се залюшка и започна да се оттегля заплашително. Сякаш и земята не я искаше. Лианите на дървото, на което се беше опряла, се размърдаха и като змии се хвърлиха към нея. Една се уви около крака ѝ. Ана с все сили се изтръгна. Неистово се бореше за живота си. Затича се...нанякъде. Нямаше накъде обаче – накъдето и да се огледаше, същата мрачна гора. Скочи над една локва, но не успя – мочурището я засмука, а тя отчаяно се хвана за един стърчащ корен. Трепереше цялата, гърчеше се, плачеше и умоляваше. Тогава се появиха гадките прилепи – хвърчаха наоколо, нападаха и съскаха злобно: „“Ти полудяваш! Няма кой да ти помогне – ха хааа! Сама сиии... Няма любов за теб, няма сигурност. Всички винаги те изоставят! Умираш, умираш, умираш – ей сега ще умреш, ей сега!“. Прилепите се кикотеха с ехидна адска страст и хапеха.

Д-р Петров бе най-видният кардиолог в София.

-        Той е корифей. Можеш напълно да му се довериш! – препоръча го нейна приятелка.

-        Няма ти нищо на сърцето, Анечка. Имаш кръвно и пулс на лекоатлет. Ще живееш дълго!

-        Не, не, Вие не разбирате. Нещо не сте видял в синусоидата на кардиограмата...

-        Момиче, казах ти. Няма ти нищо. Аман от паникьосани хипохондрички. Дай да ти бия един диазепам да се успокоиш!  - сопна ѝ се докторът.

-        Ама Вие, всеки път едно и също. Не, не искам – разочаровано извъртя ръка в отклоняващ жест Ана.

Върна се с такси, защото ѝ стана все по-трудно да излиза и на все повече места я нападаше ... това ужасно нещо.

В тъмната гора въздухът стана отровен, плътно сив, до гробовно черен. Нещо сенчесто зловещо мърдаше в мрака, рязко се стрелкаше и вещаеше болка. Оказа се, че сенчестият дим е дом на прилепите. Те станаха все повече, а тъмнината нападна – влезе в Ана.

-        Помощ, помощ, пооооомоооощ, моля помогнете, моля, помооооооощ! – викаше отчаяно Ани. Никой не идваше. Всичко мъртвешки изстина. Зъзнеше в безсилието си да промени този кошмар.

На погребението се държа. Стегна се, изстина като загаснала печка. Мина. Нещо обаче продължи. Тресеше я. Започна да бяга от всичко.

-        Той ще дойде, ще те вземе, сега ще видиш. Ще те побърка, ще те накара да откачиш от ужас. А после ще те убие – свистяха в ухото ѝ прилепите, а мракът все повече я проникваше и парализираше от болка.

-        Кой, кой е той, моля Ви, кажете ми! – примоли се на прилепите Ани, а отчаянието разкъса в нея всичко сигурно и познато.   

-        Ха хаааа, кой ли, ще видиш ти кой! – зъбеха се прилепите и хапеха. Не ѝ казваха, гавреха се с нея. Тя обаче наостри уши и дочу монотонния припев на тъмната им меса, достигащ глухо от мрака: „Ужасил, Ужасил, черни господарю, прекланяме се пред теб!“

Животът на Ана спря. Изцяло започна да работи от вкъщи и почти престана да излиза сама. Доверяваше се само на дядо Иван таксиджията и на Мишо, гаджето ѝ. Менгемето от тъмен чугун притисна душата ѝ, окована в неспирните телесни симптоми.

-        Болна съм, нещо ми има, все някой лекар ще намери какво ми е! – мислеше си тя, докато висеше в следващата болница, пред поредната докторска врата.

-        Ужасил сега ще ме нападне. Не, не, неееее... – експлоадира в безпомощния си вопъл Ани. Мочурището и мракът напълно я обзеха, а коренът за който се държеше, хлъзгаво ѝ се изплъзваше. Тогава се появи ТОЙ. Излезе от мрачния си дом, а енергията и дъхът му я хвърлиха в потрес. Застина в диво отчаяние, а Ужасил я хвана за кръста, вдигна я и я заблъска в калта на блатото.

-        Привет! – звънкият глас на Хриси в слушалката стопли душичката на Ана. Вярваше ѝ. Хриси беше винаги с нея в нужда. Разказа ѝ всичко.

-        Ама, скъпа – това е просто паническа атака, нищо особено не е. И аз съм минала през това. Да ти препоръчам психотерапевт?

-        Ама какъв психотерапевт, да не съм луда – аз съм за доктор!

-        А, да – и аз така говорех. Я да ти пратя сайта на моя психотерапевт!

Запозна се с доста от материалите на терапевта. Човекът описваше точно това, което Ана преживяваше. Прочете и че беше помогнал на много хора. Прегледа още много статии и форуми за панически атаки в интернет. Осъзна, че не е сама и малко ѝ олекна.

В магическата гора за пръв път от много време проблесна слънчев лъч. Ужасил се разбесня, още по-силно нагнети мрака и се вклини в тялото на Ани... Умря! ... Оказа се обаче, че в тази магическа гора дори смъртта е само поредният мит.

-        Казвам се Волен – усмихнато пое ръката ѝ психотерапевтът. Спечели я за броени минути. Довери му се. Някакси странно ѝ беше посланието му, че пътят минава през приемането на паническата атака, която според него всъщност ѝ била учител по характерова зрелост. Трудно и бе да разбере това, но доверието ѝ в терапевта и помагаше. А той никак не я жалеше. Дори ѝ предизвикваше в кабинета панически атаки.

-        Разбери – паниката е прикрит благодетел. Външно се прави на страшна, за да те изпита. Когато се довериш и се оставиш, камуфлажът на злодея пада и виждаш, че паниката те води. С твърда ръка те води към любовта и самоуважението ти.

-        Ана се почеса по главата, изохка и се нацупи, докато нервно потропваше с крак. Погледна настрани през прозореца на терапевта, където дърветата спокойно се поклащаха.

Във вълшебната гора просветля, а от един слънчев лъч слезе магьосникът Вальо.

-        Здравей, Ани. Ще ти помогна! Искам да се отпуснеш. Погледни Ужасил в очите и виж какво се случва. Ще бъда с теб!

Мракът изчезна, прилепите отлетяха, а в гората се чу птича песен. Вальо се усмихна и я прегърна.

-        Обичам те! Искам да ти издам една тайна. Ужасил е мой слуга. Пратих го, за да се трансформираш в по-добра своя версия. Сега вече можеш да превръщаш оловото на страха в златото на обичта, вярваш си, ще се зявявяваш решително и ще правиш вълшебната гора по-красиво място за живеене с присъствието си в нея. Живей, с теб съм!

Във вълшебната гора в душата на Ана се заселиха птички, дърветата напъпиха и разцъфтяха. Беше ѝ добре - благодареше и си тананикаше, а в социалния ѝ живот всичко се нареди много по-добре от преди.

Терапевтът Волен стисна ръката на клиентката си на изпроводяк.

-        Живей, провеждай смисъла – усмихна ѝ се Волен и ѝ помаха с ръка.

Всичко беше уж същото, но цветовете някакси блестяха по-ярко, а отвътре в Ани царуваше дълбоко доволство.

-        Хриси, айде да излезем да се разходим! – каза Ани, а в гласа ѝ звънтяха хиляди усмивки.

В гората на душата ѝ се запролети.

...

Орлин Баев